Магически музицизъм и Ел Система
За „Магическия музицизъм“ и реалната действителност (където – каквато),
и за венецуелската „Ел Система“
„Видяхме един оркестър, в който музикантите буквално не докосваха земята." Сър Саймън Ратъл
______________________________
Този семинар би бил от особен интерес (поне така си мисля, така се надявам) за онези, които се интересуват от въпросите на обучение по музика и възпитание, респ. въздействие (върху личността, но и върху обществото) чрез музика...
Започнах и писах този текст – и търсех информация, и четох, и слушах, и гледах – от 2 януари до днес. Получи се малко като „спонтанен разказ“, което в крайна сметка не е лошо. Бих могъл да го преподредя и изобщо пренапиша, но няма да го направя.
______________________________
Стечение на обстоятелства (както често се казва) бе, че тазгодишният Новогодишен концерт в Музикферайн във Виена (на 01 януари 2017) бе дирижиран от 35-годишния венецуелец Густаво Дудамел (https://en.wikipedia.org/wiki/Gustavo_Dudamel, http://gustavodudamel.com), гледан от може би 50 000 000 души в 90 страни...
А концертът в същия ден вечерта в НДК в София имаше в програмата си и една твърде известна вече по света пиеса за оркестър и солиращи инструменти (кларинет, обой, пиано, флейта пиколо, цигулка, флейта, тромпет...; не е концертна пиеса за пиано и оркестър, ако някой си мисли така) от мексиканския композитор Артуро Маркес, 1950 (https://en.wikipedia.org/wiki/Arturo_M%C3%A1rquez): говоря за творбата му „Danzón“ No 2 (https://en.wikipedia.org/wiki/Danz%C3%B3n_No._2).
(Останах в размисли върху принципа/ите на съставяне на програма на концерт. По-точно казано, останах в продължаващи мои усилия да намеря принципи, различни от най-близките до ума и най-вече до лесната практика, което по отношение на високите принципи в изграждането на една програма си е par excellence безпринципност, поне според мен... Но разпростирането ми по тази тема би било друг път, ако изобщо би било...)
И така, пиесата „Дансон“ № 2 на Артуро Маркес става световноизвестна през 2007, когато Густаво Дудамел прави с Венецуелския младежкия оркестър „Симон Боливар“ турне в САЩ и в Европа и я включва в репертоара на оркестъра... Инак творбата е написана по поръчка на Националния автономен университет на Мексико (най-големият в Латинска Америка) и е изпълнена през 1994 (какви университети, какви поръчки...).
Пиесата прави много силно впечатление и с разнообразието си от метроритми, синкопи, темпа... На основата на характерния за този танц/жанр двувременен метрум (можете да разгледате този сборник с дансони, който намерих в интернет: http://hz.imslp.info/files/imglnks/usimg/d/d0/IMSLP86227-SIBLEY1802.13452.e8b3-39087012836393piano.pdf).
Въпросният „Дансон“ № 2 има тактов показател 4/4, но двувременният метрум (в 2 половини ноти) си остава (alla breve).
Основно за метроритмическото протичане на музиката (й) е контрастното съпоставяне – в последователност и/или в едновременност (в многогласа, т.е. и в полиметрия/полиритмия) – на:
I) двупулсационността от вида (2+2)+(2+2), респ. 2+2 + 3 + 1 с, ще я нарека,
II) „синкопиращата неравноделна трипулсационност (тройка)“ от видовете 3+3+2 (3+5) и 3+2+3 (дори и с едновременното им съчетание в многогласа, че и заедно с двувременната основна пулсация). По нататък може да се чуе и осмисли и синкопираща конфигурация от рода на 3 + 2+2 + 1; както и 2 съседни такта могат да се чуят/осмислят и като едно цяло от типа на 4 + 3 + 3 + 6, че и 3 съседни такта като последование от 3+3+3+6+1 и 3+3+3+3+12..., или в 2 съседни такта последованието 1(пауза) + 7 + 3+3+2 (в тромпета). Характерни са и
III) триоловите четвъртинови протичания (в първата половина на такта или 3+3 в целия такт), вкл. и в едновременност с въпросните „синкопиращо-неравноделни тройки“.
В пиесата има последования от тактове 4/4 + 6/8 + 4/4 + 6/8 + 4/4...; 4/4 + 6/8 (от варианта 3+3) + (3х) 4/4 + 6/8 + 7/8 + 4/4...; 4/4 + (2х) 3/4 + 4/4...; 4/4 + 9/8 (3+3+3) + 3/4 + 4/4... С „интензифицирането на процесите“, и темпото става по-бързо; и обратно (вж. цялостно партитурата с електронно синтезирано звучене тук https://musescore.com/user/4764616/scores/1983576, а във вариант за 2 пиана тук https://musescore.com/user/4764616/scores/2351321).
Накратко: Артуро Маркес взема обилно от щедрия фолклор и пресъздава и гради вече професионално...
(За метроритмическо разнообразие и богатство бихте могли да прочетете и тук:
https://yavorkonov.alle.bg/семинари/български-и-небългарски/ )
През 2009 върху „Дансон“ № 2 на Артуро Маркес е заснет и едноименният късометражен игрален филм. Стилистически той е в духа на епохата от 40-те години на миналия век в Мексико Сити (златното време на кубинския Danzón, силно разпространен и в Мексико, и в Пуерто Рико). Филмът е в стила и на мексиканската кинематография от тогава (и това е и в почит към нея)...
Артуро Маркес „играе“ (реално свири) на рояла в танцовата зала във филма... https://www.youtube.com/watch?v=zTO_tllxCYw.
Правят и филм за (направата на) филма... https://www.youtube.com/watch?v=P_FILYz9Y5Y.
(Сега е моментът да кажа отново и на студентите си: моля, прочетете, ако вече не сте ги чели, книгите „Сто години самота“, 1967 и „Любов по време на холера“, 1985 на колумбиеца Габриел Гарсия Маркес, 1927-2014, както и „Дона Флор и нейните двама съпрузи“ на бразилеца Жоржи Амаду ди Фария, 1912-2001; тези 2 книги на Маркес са налични в различни файлови формати, например тук https://chitanka.info/person/gabriel-garcia-marquez и тук http://sersemi.com/ipb/index.php?showtopic=1461; книгата на Жоржи Амаду намиран с цена от 0.45 лв. тук http://www.evtiniknigi.com/book.php?id=157134.
Или поне да ги „зачетете“, както (често, уви) се казва и в Народното ни събрание... „Зачетете“ в смисъл на („в смисъл“, тъй разпространеният в наши дни словесен паразит) да „започнете да четете“, а не в същинския, правилния смисъл на думата „зачитам“: отдавам нужното внимание на някого или нещо, почитам... Но в случая и в двата смисъла: моля, обърнете внимание на тези автори и книги и поне опитайте се да започнете да ги четете... Пък („пък“ не би трябвало да се използва в писмена реч :) каквото стане... :)
Тези 3 книги и двамината им автори са сред най-често посочваните представител(н)и за т.н. литературан стил „магически реализъм“, в която (уж)магическото се слива с (уж)реалното, при много силното присъствие на народностното, фолклорното... (уж?“дефиницията“ е моя, спонтанна; няма да я пипам... :). Обикновено свързват този стил с литературния разцвет в страни от Латинска Америка през миналия (20.) век (сред авторите „магически реалисти“ в литературата не мога да не спомена гватемалеца Мигел Анхел Астуриас, 1899-1974, кубинеца Алехо Карпентиер и Валмонт, 1904-1980, мексиканеца Карлос Фуентес, 1928-2012, перуанеца Марио Варгас Льоса, 1936, чилийката Исабел Алиенде, 1942, мексиканката Лаура Ескивел, 1950...). Същностно такива културални изяви има в различни места и времена. За в България някои посочват Йордан Радичков, други оспорват това (безспорно има такова нещо у Радичков, поне според мен). Самият аз се стремя да „бягам от етикетите“; отново си мислех, че ако се „премахне“ етикетът/определението „барок(ов)“, тези колкото сходни и адаптивни, толкова и различни архитектура, музика, изобразително изкуство от онези векове биха били може би и по-лесно обясними в разнообразните си изяви по места...; да, първо да се поговори за понятието и термина „барок(ов)“ и после да се сложи някак в скоби; но това не се отнася само до Барока, нали... (Жоржи Амаду свързват с „модернизма“; една сутрин в началото на месеца поговорихме по телефона (новогодишно като начало) с колегата ми от НБУ доц. д-р Йордан Ефтимов и се „повъртяхме“ точно с и около термина „модернизъм“ и посочваните (от едни или други авторитети) писатели-модернисти... Бе интересно, забавно, поучително – и в крайна сметка отговорът остана „отворен“; отговорът – а преди това – и въпросът... (Данчо има прекрасни текстове по темите за „романтизма“, „модернизма“ и „реализма“...) Но да се върна сега на „магическия реализъм“. И всъщност да отида към „магическия музицизъм“, ако въведа този термин... :)
Магическият музицизъм на Артуро Маркес и Густаво Дудамел с Младежкия оркестър „Симон Боливар“, в различни по време техни интерпретации... (ако искам да чуя хубаво изпълнение на музика от П. И. Чайковски, например, слушам добри руснаци; аналогично и сега): https://www.youtube.com/watch?v=EkeIcuSC4A0, https://www.youtube.com/watch?v=GkFHMJ28izM
Густаво Дудамел е роден в град Баркисимето (някои го наричат „музикалната столица на Венецуела“ https://en.wikipedia.org/wiki/Barquisimeto). Малкият Густаво най-напред искал да стане тромбонист. (Защото тромбонист бил баща му, ръководител на салса оркестър, свирели много танцова музика и с това си изкарвали парите.) Но ръцете на малкото момче били къси за тромбон... Затова Густаво започнал да свири на рикордер (блокфлейта), но учителят му казал: „Защо не опиташ струнен инструмент?“ И Густаво се захванал с цигулката. И отишъл сетне и в детския оркестър. (И още оттогава се вгледал в ролята на диригента и я пожелал и замечтал...) (https://www.youtube.com/watch?v=66l9IDpo1Xw, https://www.youtube.com/watch?v=pBAz46FIjXw). Впоследствие Дудамел учил и композиция.
Случаят предпоставил възможността да се реши да застане веднъж пред оркестъра – понеже диригентът закъснял. Едни от децата отначало се смяли, но после притихнали и засвирили прекрасно. Когато диригентът дошъл, видял и чул случващото се и... ПОДКРЕПИЛ оттогава нататък Дудамел да дирижира!
А след това Густаво Дудамел отива в националния венецуелски младежки оркестър „Симон Боливар“, станал същинско(то) негово голяма семейство... Буквално отраснал с него.
Ама какви са тези младежки оркестри в градове във Венецуела, може би ще се запитате?
Ето такива: Густаво Дудамел още от 4-5–годишен въвлечен в – и досега свързан с – извънкласното обучение по музика във Венецуела (https://bg.wikipedia.org/wiki/Венецуела), създадено в 1975 от Хосе Антонио Абреу, родом също от Баркисимето.
(José Antonio Abreu Anselmi, 1939: пианист, диригент (учил е и орган и клавесин, както и композиция!, преподавател, доктор по икономика, бил е и политик, вкл. министър на културата и председател на Съвета за култура през 1983, както и университетски преподавател по икономика и право; католик; филантроп; повече вж. тук https://en.wikipedia.org/wiki/Jos%C3%A9_Antonio_Abreu).
„Ел Система“ (първоначално наречена „Фондация за Национална мрежа от детски и младежки оркестри във Венецуела“) е замислена най-вече за БЕДНИ(те) деца. Целта е да им се даде възможност не само за безплатно обучение по музика още от 3-годишна възраст, но и да им се създадат култура и нови, високи хоризонти в мирогледа и в живота, оттам и нов смисъл в и за него, и нови, високи цели за преследване и постигане. С идеята да бъдат откъснати (и) от насилието и престъпността (започващи от улицата), изключителни разпространени във Венецуела и особено в предградията на големите градове (http://www.segabg.com/article.php?id=713930). Да ги учат на социалност, общуване, работа в екип, дисциплина и отговорност (и пред себе си, и пред общността), на самоуважение и уважение към другите. Чрез обучение по теория на музиката, солфеж, пеене, инструментално музициране, респ. чрез включването на децата в – респ. създаването на – хорове и оркестри. Оттам и чрез включването на децата в нови общества, изграждане на нови приятелства – чрез високия стандарт на високата музика. (А знаем теорията, че оркестърът е минимодел на обществото – веднага припомням великолепният филм на Федерико Фелини „Репетиция на оркестър“, 1978, който ползвам и в преподаването си в НБУ). Винаги, когато е възможно, се разчита и на семействата на тези деца – да им дадат морална и организационна опора и поддръжка. (Когато Дудамел встъпва в „Ел Система“, баща му е вече част от нея – нещо много важно за сина, респектиращо го.) Идеята е и че не е въпросът само да се предлага на децата фактология и да бъдат принуждавани да я учат (каквато е практиката в общообразователното училище; взаимосвързан е въпросът каква част от тези познания кому в живота – и доколко – би била наистина полезна), а да им се създава култура и да им се култивира и обогатява и емоционалността...
Много от тези деца имат различни проблеми, вкл. психо/соматични. „Ел Система“ им предлага музиката, езика на музиката като средство на изказ и общуване.
И така, това обучение по музика и това общуване чрез и покрай музиката е и хуманна, социална дейност. Това е и същността на проекта „Ел Система“. Да се създаде на децата богат свят, да им се изградят ценности, да им се поставят цели, които те да се стремят да постигат... Да осмислят по този начин живота си. Особено добро е това за бедните деца, които стават културално и духовно богати чрез щедрия свят на музиката...
Основната цел на тези млади музиканти – на най-талантливите, най-дисциплинираните, най-работливите, най-упоритите, най-успешните, с една дума: на най-добрите от тях – е да попаднат във венецуелския национален оркестър „Симон Боливар“.
Всъщност от 2011 оркестърът „Симон Боливар“ не е вече младежки, поради порасналата средна възраст на оркестрантите в него. Оттогава официалният национален младежки оркестър на Венецуела е „Teresa Carreño Youth Orchestra“.
(María Teresa Carreño García de Sena, 1853 – 1917, венецуелска пианистка, певица, композиторка и диригентка https://en.wikipedia.org/wiki/Teresa_Carreño . Нейното име носи голям културален комплекс в Каракас, Complejo Cultural Teresa Carreño, известен и под името Театъра на Кереза Кареньо, Teatro Teresa Carreño https://en.wikipedia.org/wiki/Teresa_Carre%C3%B1o_Cultural_Complex )
„Ел Система“ е обучила над 3 000 000 деца и се разпространява и в САЩ, Канада, Великобритания, Португалия и много други страни, вкл. и под формата на взаиомсвързани с нея програми... Към 30-годишнината си „Ел Система“ обхваща в национален план 102 младежки оркестъра и 55 детски и 270 центрове по музика: общо около 250 000 млади музиканти. Към 2015 центровете са вече 400 със 700 000 млади музиканта. Програмата предвижда 4 часа обучение по музика и репетиции, както и занятия през уикендите.
А маестро Аурео, създателят й, е започнал практически само с 11 ученика в един подземен гараж...
Институции, свързани с „Ел Система“ или наподобяащи я, има вече в 10 страни в Европа, 20 държави в Америка, 7 страни в Африка, 6 - в Азия и 2 в Австралия.
Отначало „Ел Система“ е била подкрепяна от социалните минестерства на Венецуела, а не от министерството на култура. Ввпоследствие минава под патронажа на Министерството на семейството, здравето и спорта на Венецуела. От 1976 получава пълна финансова подкрепа от правителството и от администрацията на президента Уго Чавес (годишно финансиране от 29 000 000 долара). Всичко това допринася и Маестро Абреу да стане в 1983 Министър на културата на Венецуела, а през 1995 и Специален Пратеник за развитието на глобална мрежа от младежки оркестри и хорове към ЮНЕСКО. (През 2009 на Маестро Абреу е присъдена и престижната награда TED https://en.wikipedia.org/wiki/TED_(conference)#TED_Prize – включил съм по-долу линк към видео с него в тази връзка.) През 2007 Уго Чавес (1954 – 2013, президент от 1999 до смъртта си) обявява нова правителствена програма, „Misión Música“, предвидена да осигури музикално образование и музикални инструменти за венецуелските деца... През същата година Интер-Американската банка за развитие обявява грант за 150 милиона щатски долара за изграждане на 7 регионални центъра на „Ел Система“ във Венецуела – защото след обширна анкета сред обхванати в „Ел Система“ деца изчислили, че всеки вложен в това начинание долар дава 1.68 долара социални дивиденти... Поддържана от правителството, „Ел Система“ започва да въвежда програмата си в обществените училища с цел до 2015 да обхване 500 000 ученика...
Според Г. Дудамел музиката е спасила не само неговия, но и живота на хиляди деца с рисков статус във Венецуела и затова музиката би трябвало да бъде всеобщо гражданско право, както храната, грижите за здравето, обучението...
Пак според Дудамел, мотото – а аз го разбирам и като „същността“ – на „Ел Система“ е: „Свири, пей и се бори!“, респ. „Превръщай мечтите си в истина, в действителност!“ Но включването ти в „Ел Система“ е и на основата на играта, забавлението, подчертава Дудамел. Ала игра и забава с високи и задълбочени цели, чието постигане налага съсредоточаване и труд, дисциплина, но и вдъхновение. „За да развиеш таланта, е нужна дисциплина; и обратното“, подчертава с усмивка той. И ти не само се променяш като човек, ставайки такъв музикант, но и препредаваш тези стойности на публиката си, участващ в пресътворяването и съществуването им. „Ел Система“ не е фабрика за музиканти, нито школа по-музика. Нейната цел е създаването на по-добри граждани“, обобщава Дудамел и добавя: „Нищо не е по-важно от това, да ти се даде достъп до красотата! [...] Това е човешко право, което всеки би трябвало да има и особено новите поколения.“ [...] „И другото е да разбереш, че всичко, което правиш, от най-простото до най-сложното, трябва да го правиш с абсолютна отдаденост и абсолютна любов. Само тогава можеш да достигнеш до (истинския, Я. К.) успех в живота.“ [...] „Успехът не е слава, нито просто достигане до социален статус, успехът означава да си щастлив, да имаш богат смислен живот.“ [...] „Колко хубав би бил един свят, даващ на всички деца достъп до най-чистото и съзидателното. Правото да съзидаваш, да твориш, е жизнено важно. И това именно опитваме да постигнем с „Ел Система“, казва Дудамел.
И още нещо (ужасно по същността и верността си!) заявява Густаво Дудамел: „Най-лошото нещо, което може да се случи на една страна, е талантите й да избягат от нея.“
Хосе Онтанио Абреу заявява преди 10-ина години с гордост, че изкуството (високото, Я. К.) в Латинска Америка вече не е монопол на елитите (у нас дали е било или е монопол на „елитите“?, Я.К.), а е станало социално, човешко право за целия народ. „Тук сред нас вече няма разлика между класите, няма значение дали си бял или черен, дали имаш пари или не. Простичко казано, ако си талантлив, ако имаш призванието и волята да си тук, ти си тук сред нас и правиш музика“, добавя момиче от оркестъра. „Защото 3 са нивата, прицелите: личността, семейството, общността/обществото“, продължава Аурео. „Емоционалните и интелектуални ползи са големи: овладяването на принципите на преподаване, обучение, ръководство, чувството за (полезен, Я. К.) компромис и отговорност, благородство и отдаване на другите, личния принос в постигането на голямото общо дело. Всичко това води и до изграждане на уважение и доверие – и към себе си, и към другите." И цитира Майка Тереза от Калкута (Св. Тереза от 2016, индийската католичка от албански произход, Я.К., https://bg.wikipedia.org/wiki/Майка_Тереза), която изтъквала, че най-злочестото и трагичното в бедността не е липсата на хляб и покрив, а усещането, че си никой, оттук и липсата на самоличност, на уважение към теб от страна на другите, от страна на обществото. (Не малко случаи знам, в които деца с нищожен ли да го нарека произход, на които не са осигурени възможности и перспективи за стойностно развитие, израстване и утвърждаване, а са деца с ум и амбиция, отиват в „кариерата“ на най-големи престъпници, с което именно се изявяват, самоутвърждават и налагат сред другите... Я. К.) И така, присъствието и развитието на детето в хора или в оркестъра му дава самочувствието за благородство, прави го и ролеви модел за семейството и общността. Прави го и по-добър учащ се, защото е разбрал и приел значението на дисциплината, постоянството и коректността. Ако бедното дете стане ролеви модел и за родителите си, това вече особено силно го самоиздига в собстените му очи. Веднъж оценило – и самооценило се чрез – значимостта си в и за семейството си, това дете продължава да търси и други пътища за самоусъвършенстването и развитието си и има вече по-добри очаквания за бъдещето пред себе си и общността си. И има нови и високи мечти, цели... И всички подобни лични случаи формират в съвкупност съзидателна и възходяща динамика в обществото им... Аурео цитира Тойнби, с теорията му за голямата духовна криза, в която е изпаднал светът. Именно духовна, а не икономическа или социална. И казва, Аурео, че на такава духовна криза човекът може да противостои само чрез религията и изкуството – в най-дълбинните човешки въжделения и исторически изисквания на нашата епоха.
Ако влезете в сайта на филхармонията в Лос Анджелис, ще видите и че днес Густаво Дудамел трябва да дирижира там музикални произведения от Шьонберг, Прокофиев, както и Чайковски. Цените на билетите тръгват от 20 долара, има и същински отстъпки за ученици и възрастни. Научаваме, че след като Густаво Дудамел става музикален директор на тази институциятрупа, приходите й са нараснали в пъти. Но Густаво Дудамел отива в концертната зала и с още една цел – да дава пример на латиноамерикански деца и младежи, да ги учи и въодушевява. “Музиката има и социално предназначение. Точно това олицетворява МОЛА (Младежкият оркестър на Лос Анжелис), това е и посланието на Густаво тук в Лос Анджелис – първия град в САЩ, който има младежки симфоничен оркестър, основан на принципите на венецуелския модел за музикално обучение”, заявява Дебора Борд, президент на филхармонията. Ръководството на филхармоничния оркестър на Лос Анджелис оповести, че удължава договора на младия диригент до края на сезон 2021/2022. С новия договор Дудамел вече ще бъде не само музикален, но и артистичен директор.“ По https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/5980251
Видях с интерес и удоволствие и тези филми : https://www.youtube.com/watch?v=wpag87e1tos („El Sistema Gustavo Dudamel Dokumentär“ 2009, с превод на английски чрез субтитри) и същия филм нацяло, но с испански субтитри https://www.youtube.com/watch?v=VLBnIhwLzHM, както и https://www.youtube.com/watch?v=3iEnIhvjm3k („El Sistema - The Promise of Music Dokumentär 2008 + Konsert“, с превод на английски чрез субтитри), https://www.youtube.com/watch?v=Uintr2QX-TU („Jose Antonio Abreu: The El Sistema music revolution“), https://www.youtube.com/watch?v=UWQtwBB76c4 („Interview with Gustavo Dudamel about El Sistema“, с превод на английски чрез субтитри).
Виждам във филмите и явна и подчертана религиозност и у Дудамел, и у оркестранти. Единият от тях споделя убедено и ревностно, че според него определено няма нищо случайно, всичко е Божие дело: не е случайно, че той се е родил и че Бог му е дал талант, че е създадена „Ел Система“ и че му се дава възможността да учи музика, да свири в оркестъра, да се развива – пак Божа работа. И че е съответно длъжен, от своя страна, да се труди колкото се може повече и да направи колкото се може повече, за да развие таланта си и да бъде полезен и за другите...
Е-е-ех, колко утопично и именно непостижимо идеалистично ми звучи, уви, всичко това, на фона на днешното у нас (и не само у нас)...
Странно ми се стори това, че в обучението включват и... глухи деца (https://en.wikipedia.org/wiki/El_Sistema, http://m.dnes.bg/redakcia/2013/12/07/muzikantyt-koito-spasi-milioni-deca.208675, http://www.classicfm.bg/bg/news/view/2050/s_ay_el_sistema_au_ot_miga_na_rajdaneto, http://www.classicfm.bg/bg/news/view/2170/ay_el_sistema_au_se_dogovori_s_parijkata_konservatorija.
„Ел Система“ е прицел и на критики (http://www.classicfm.bg/bg/news/view/2119/koj_britanec_kritikuva_ay_el_sistema_au), може би и не без основание. Може би някои хора добре печелят от нея, но аз гледам сега общественото благо, безспорно създадено чрез нея.
Направих си много интересни паралели между действителности – в исторически план и в съвременност – но няма да ги споделя, защото всеки от вас би могъл да достигне до своите наблюдения, сравнения, изводи и заключения...
(У нас с историята, същността и практиката на „Ел Система“ се занимава Светлина Терзиева, пише и дисертация към Департамент Музика на НБУ по тази тема, под ръководството на проф. д.н. Елисавета Вълчинова-Чендова. Може би и има други, интересуващи се пространно от „Ел Система“, но не знам.)
И предлагам на студентите си да направят реферат (в обем от ок. 600 думи или 2.5-3 страници по БДС) върху историята и дейността на „El Sistema“, въз основа на посочените от мен източници, както и открити от тях други подобни. Могат – за мен ще бъде също от голям интерес – да споделят и свои виждания и преценки по темата. Разбира се, най-хубаво би било ако някой има лични впечатления от Венецуела и тази „Ел Система“ или има близък, който да му сподели откровено... Защото само по филми не се съди достоверно...
Много ще се радвам и на споделени виждания и идеи за форми на извънучилищно обучение по музика за деца и младежи в България... Какво от прочетеното, видяното и чутото считат за подходящо, доколко и докъде, за у нас в България... Какво лично те предлагат...
Живот и здраве, предстои, знаем, ново правителство на Република България. Защо да не направим от НБУ предложения за форми, методи и средства за обучение по музика?
Още един филм за „Ел Система“: „Tocar y luchar“ („Да свириш и да се бориш“, 2005, 80', режисьор Алберто Арвелоче), че и със субтитри на български език! Към него ме насочи студентката ни Александра Гаджева (https://yavorkonov.alle.bg/обичам/нбу-защо/), изпрати ми линка на 22 януари 2017. Благодаря й!
Някои споделяния от филма:
„Лично за мен това е пример, който всяка страна би трябвало да следва“, Клаудио Абадо. И казва още: „Мисля че от музикална, социална, хуманитарна, културна и политическа гледна точка това е нещо изключително. [...] Не очаквах, че художественото ниво ще бъде толкова внушително. Фантастично е!“
„От личния си опит мога да кажа, че никъде не е направено толкова много по отношение на музиката, както във Венецуела“, заявява Сър Саймън Ратъл. Именно в този филм той казва това, което вече прочетохте горе под заглавието на този семинар ("За 'Магическия музицизъм'..."): „Видяхме един оркестър, в който музикантите буквално не докосваха земята. [...] И преди всичко видях на всяко едно лице нещо, което винаги съм вярвал, че музиката е – чиста радост. Общуване и радост.“
Няма да коментирам този филм, само ще кажа: вижте го, моля! Всеки от Вас със своите си размисли и изводи, въз основа и на сравнения между страни, култури, ситуации (история, обрати, настояще), съответни и перспективи...
Бъдете много здрави!
26 януари 2017
-----------------------
Същата дата, 21:41 ч.: (пак) Алекс Гаджева ме "светна" (с едно мейлче, прочела този текст изцяло), че днес бил (е) рожденият ден на Густаво Дудамел. Не бях обърнал внимание...