Иван Ненов



Иван Ненов (1902-1997, https://bg.wikipedia.org/wiki/Иван_Ненов). Големият художник (ако искате, напишете и в гугъла „Иван Ненов“ и вижте на „изображения“). Във времето, когато завършвах следването си (началото на 90-те години на миналия век :(, един художник от София (запомнил съм го само с името му Александър, може би над 50-годишен тогава, на колкото съм аз днес...) откри едноименна галерия „Александър” в уличката „6-и септември” срещу посолството на Великобритания. Бяха му реституирали двуетажно ателие там, ако и доколкото съм разбрал и запомнил добре (при това не съм и питал – чувах каквото ставаше дума между други около мен тогава). Там в галерия „Александър“ дадохме няколко концерта (бяха сложили и едно пиано вътре), включително и спомоществователни за списание „Музикални хоризонти”.

В тази галерия срещнах Иван Ненов, който, как да кажа, имаше средище там, не само си пиеше кафето (Александър много го уважаваше, ценеше, обичаше, смятам бе и горд с това, че И. Ненов е именно при него „у дома си“; нямам никаква представа къде и как е живеел Ненов тогава и изобщо).

Подхванахме с Иван Ненов някак разговор веднъж, получи се обаче контакт помежду ни, въпреки огромната възрастова и друга разлика. Впоследствие разговаряхме още и още (и репетиции правехме в галерията, освен концертите – а той като че ли все там си беше). Някои от разговорите май ставаха и пред художника Александър – и затова и са отивали по-често към художници (а и Ненов бе на първо място художник, нали).

Именно Иван Ненов ми разказа за – и ми разкри! – огромните разлики (и не само разлики, но и несъвместимости), обуславящи затова и по същество  в голяма степен несъстоятелния съюз между ФАШИЗМА на Мусолини и фашистка Италия и НАЦИОНАЛСОЦИАЛИЗМА на хитлеристка Германия. Както и множество паралели между (национал)социализма и съветския рускоцентриран социализъм (по времето на който у нас живях и аз в годините, в които се формирах като човек и който социализъм нерядко наричат „комунизъм“; и двете държави правени с идеята да са социални именно), респ. между Германия от епохата и СССР, респ. социалистическия лагер след края на Втората световна война (че и за различни процеси, форми и действия на съюзност между Германия и СССР преди войната между тях...; всичко това, което не се и споменаваше в моите училищни години по социалистическо време; ние, доколкото не греша, учехме за „хитлеро-фашизма“, а не за хитлеро-национал-социализма...; още по-малко ни се разкриваха – сега не знам как е – същинските причини, довели, струва ми се неизбежно, до това, което е станало и които причини и процеси, малко или повече, ми се изясниха много по-късно в живота; така че нито както трябва причините се изясняваха, нито какво всъщност е станало...; нещо съвсем не непознато в световната история; и отново стигам до въпроса за субективността – умишлена или "от само себе си" – в преценките, оценките, преживяванията, толкова зависими – в личен план – от именно личните съдби и манталитет, твоята и на твоите близки, съответно от средата, в която живееш, а в официозен – от конюнктурата, в която си поставен/подчинен житейски...).

Иван Ненов онагледи тогава паралела си между националсоциалистическа Германия и СССР и със... статуите на здрави и силни спортуващи девойки и младежи „от селски тип” (както се изрази той: „здрави, с плът, с големи гърди девойките...“), каквито статуи могат да се видят както в Германия от епохата, така и у нас (и досега), пред Националния стадион „Васил Левски” и в парка „Заимов”, например. Иван Ненов с тъга ми каза, че по онова време (неговите години в Италия) са се давали много пари и са се полагали грижи за изкуството, че талантливи художници, които са имали шанса – или нещастието – да се родят и да са творчески активни именно по онова време, са създали прекрасни произведения (извън официално пропагандните), „които обаче сега са затворени от победителите в големи черни сандъци със страшни черни печати, на които пише: Фашизъм! Не пипай!”, обобщи Ненов. „Така ще стане и с нашето творчество”, предсказа тъжно Майсторът.

Познавал отблизо Иван Милев (1897-1927: живял само непълни 30 години!), например, за когото твърдеше, че е бил изключително талантлив и когото обичайно у нас свързваме със „сецесиона”. Ненов подчертаваше, че това копиране на „сецесиона” от/у Иван Милев не е вече сецесион, а… ДЕКОРАТИВИЗЪМ. Защото значимостта на човешката фигура при Климт, например, я няма у Иван Милев, у когото акцентът е отишъл върху уедрените декоративни елементи именно – опитвам се да обобщя казаното ми тогава от Ненов.

За изваждането на нещата от историко-културално-стилистичния контекст (така говоря аз, и то рядко :) и пренасянето им в друга (чужда) среда, т.е. откъсването им от породилата ги в оригинал културална традиция и същност, с което и свеждането им (в чуждата среда) до наподобяване, разказваше и как водил и развеждал Иван Милев из Рим, показвал му едно, второ и трето, разказвал му кое кога се е появило, и защо, и какви отражения е породило, но Милев мислел само едно: как да събере пари, за да купи в България едно голямо стадо, с един коч с големи рога отпред, да го поведе и да отиде при баща си. За бащина гордост и синовна такава… (Цитирам Ненов по памет.)

Отначало – с „школските“ ми представи и оценки за Милев (който в наше време мога да осмисля като официално поставен в кръга на „националните ни икони“, щом е и на 5-левовата ни банкнота) – бях шокиран. Какво ми се каза, и защо, и с какво чувство (че и умисъл) към Милев? От Ненов. Да го очерни ли иска? Да не би (само 5 години по-младият от Милев Ненов) да му е завиждал, че и до тези години...? (Повече от 60-години дистанция имаше между трагично ранната кончина на Милев и нашите с Ненов разговори...) Почти веднага обаче си отговорих – някак едновременно и усетих, и разбрах – че нищо такова нямаше у Ненов. Той просто говореше каквото е било. Разбрах и аз в достатъчна степен Иван Милев (доколкото това е възможно), според разказаното ми. Нито го корим, още по-малко иронизираме. Това беше (и) отношението на Ненов към Милев всъщност. Никаква злоба, никаква подигравка – а именно констативен разказ с разбиране на ситуацията.

И посочваше още Ненов, че кое ли не „най-българско”, „оригинално българско” и пр., е всъщност един или друг меланж, с български принос или поне привкус, ако не и нещо почти изцяло привнесено отвън, но с настъпили ситуационни изменения. Не винаги към по-добро… Защото много често, именно привнесено отвън защото, остава чуждо, изкуствено за средата тук, от което се и изкривява и дори обезсмисля…

(Но принципно това се среща в най-различни култури, не само в нашата, ще си позволя да добавя. Сещам се и за това, че и Богдан Богданов, доколкото не греша, подчертаваше, че българският пазар с удоволствие приема чуждото и го продава като нещо свое...)

И че истините в – и за – появата на едни или други творби и за техните автори са толкова покрити от лъжливи легенди (умишлено или неволно сътворени), че почти няма шанс да се стигне до истината. И като говорехме за музика, за взаимодействието между ритъма и протичането на това, което звучи, отиде Ненов към Гео Милев. Футурист в моториката, ритмиката на… „Септември” (http://litclub.bg/library/bg/gmilev/septemvri.htm, Я. К.). Гео Милев – казваше Иван Ненов – какъв комунист?! С НЕВЕРОЯТНА ИНДИВИДУАЛНОСТ („Е, как така, хем индивидуалист, хем комунист?!”, казваше Ненов), с присъщата й ЕГОЦЕНТРИЧНОСТ, и с амбиция в случая, императивен, но голям ерудит, че и МИСТИК, ако щете ЕКСПРЕСИОНИСТ, но не и комунист! А у нас със „Септември” сложиха му завинаги етикета „комунист” на Гео!

Подобно казваше Ненов и за Христо Смирненски, че бил СЪЩО МИСТИК, запленен от идеите, които се въртели във времето на тази революция…

(Години по-късно прочетох много от споделеното от Ненов в галерия „Александър“ и в книгата на Георги Каприев и Петър Змийчаров: Иван Ненов, много лично, София, Лик, 1998. Явно, вълнували са го много тези въпроси. И техните (негови) отговори на равносметка. Доколкото си спомням, като цяло в разговорите ни аз почти не питах – Иван Ненов си говореше за нещата, които искаше да каже, да сподели истините защото.)

(След това галерията „Александър” се закри, дадоха помещението под наем за други дейности, ако не се лъжа.)



ПП Не съм минавал оттам толкова отдавна, че не си спомням дори откога. Сега ми хрумна в гугъла да потърся „галерия александър шести септември софия“, излезе ми и адресът, № 55, и на снимка: виждам един модерен „бутик“ с надпис „La Vitrine“, мисля че това беше мястото... https://www.google.bg/maps/place/%D0%A1%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F,+%D1%83%D0%BB.+6-%D1%82%D0%B8+%D1%81%D0%B5%D0%BF%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%B2%D1%80%D0%B8+55+%D0%90/@42.6872047,23.3249432,3a,75y,113.24h,90t/data=!3m6!1e1!3m4!1sY_IIel4Q9WE_QW7GkRF6bQ!2e0!7i13312!8i6656!4m2!3m1!1s0x0:0x56eede8808736eb8!6m1!1e1 На посочения тук телефон http://econ.bg/%D0%93%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%90%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D1%8A%D1%80-%D0%A1%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F_l.c_i.264187.html 02 – 810 283 звъннах след размисъл, боязливо, исках да попитам как се казваше този художник Александър, жив ли е, но компютърът ми съобщи, че „избраният номер е грешен или непълен“...


__________________________________

PS 15 октомври 2016

Благодаря от сърце на проф. д-р Милена Георгиева (от БАН, Институт за изследване на изкуствата), че, благодарение на facebook-контактуването ни, ме осведоми, че въпросният художник Александър, за когото и чиято галерия разказвам, е известният скулптор Александър Алексиев, притежател на много творби от Ненов.


В момента разглеждате олекотената мобилна версия на уебсайта. Към пълната версия.
Уебсайт в Alle.bg