Константин Станкович


За срещите, работата, разговорите ни с Константин Станкович (1923-1993), който наистина знаеше много и за пианизма, и за изкуството, и за културата, и за историята... (вж тук долу https://yavorkonov.alle.bg/какъв-е-този-сайт/и-още/за-същността/) мога – и трябва! – да напиша. Сега обаче искам да оповестя на сайта си една негова дипляна, която ми подари в далечната 1978 година. Да може да видите по-подробно кой и какъв е бил той, какви оценки е имало за него, какъв е бил репертоарът му (поне според представеното в дипляната). Защото с Гугъл-а не намирам никаква информация за него, освен че е бил феноменален пианист и педагог, и учител на Людмил Ангелов, когото всъщност направи пианист (и според баща му, диригента М. Ангелов).


Милият Станкович! Или „чичо Коста“, както искаше да го наричам. И сам ми водеше (пишеше!) тетрадка по уроците, които ми даваше (пазя я и до ден днешен, някъде вкъщи е). А не като другата ми учителка, която не искаше баба ми (пенсионерка тогава) да ме води на часовете при нея, а майка ми, че можела да води както трябва нужните записки по урока и след това да работи по тях с мен вкъщи... Майка ми, която бе постоянно страшно заета и бореща се сама с живота за цялото ни семейство и която, лекар понеже, и в обществен план бе много по-полезна от въпросната ми учителка (тогава бяха времена, в които се гледаше и на обществената полза от човека, а не само на това колко пари може да изкара и в крайна сметка колко пари има изобщо, дори и без значение как се е сдобил с тях...).

Та – милият Коста Станкович! Мнозина и него мразеха и правеха всичко възможно да го "маргинализират", подценят и обезценят (та и до днес...). Защо това? Защото знаеше и можеше (имаше световен поглед, съвсем не на последно място и поради няколкото езика, които владееше и не бе регионален и дори локален "авторитет", добил и авторитарна позиция...), а и защото не мълчеше (изобщо не го идеализирам, както и не идеализирам никого), и защото мнозина учащи се млади пианисти (много от тях: в безисходицата си с "педагозите" си, респ. и със самоукостта си) искаха да им преподава, но той им отказваше (не му се занимаваше с безинтересни, например, въпреки - днес ми се струва, че бих могъл да кажа – немотията си).



                                                    *                              *                             *


Не мога да премълча и това: Константин Станкович умрял като куче (какъвто грозен израз има* – и не за куче домашен любимец става дума в него, нали). На 19 май (1993), в остър пристъп на хроничната си астма и при закъсняла, че и необорудвана кола на „Бърза помощ“, доколкото научих тогава, а и четох впоследствие скръбно-гневна статия от брат му, прекрасния плувец и треньор по плуване Васил Станкович.

Светла им памет и на двамата!


__________________________

* Мога да напиша "приключил земните си дни", "предал Богу дух", "представил се пред Всевишния" и прочие красиви и възвишаващи изрази, но не искам да загубя реалистичността на разказа си. Извинете ме за това, моля.




PS   Много пъти съм си мислел през годините, че би било хубаво на името на Константин Станкович – в негова памет, в негова чест – да се организира поне някакъв пианистичен форум (защо не и международен). Конкурс ли, друго ли... Но съм се въздържал да предложа и подема такава инициатива, защото аз, макар и негов ученик, не съм голям пианист, на какъвто би подхождало да подхване подобно начинание.
       И още нещо, не по-малко важно: каквато и инициатива в памет на Станкович да би се подела, тя не би го върнала сред живите, та да се зарадва, че е получил поне такова признание (ама то и няма такава, поне до момента – пиша това в неделя 17 юли 2016 г.). И още по-важно: не би могло да му върне живота – или поне част от него – като с машина на времето (каквато няма и не би могло да има, така преценявам, а го знам и от Леон Митрани), та да го изживее този път (поне битово) по-добре...

В момента разглеждате олекотената мобилна версия на уебсайта. Към пълната версия.
Уебсайт в Alle.bg