Богдан Богданов

 

 

ЗАЩО ИДВАМ НА СЕМИНАРИТЕ

НА ПРОФ. Д.Н. БОГДАН БОГДАНОВ[1]

 

(Текст, който бях подготвил за семинара на 2 декември 2015[2],
но впоследствие силно разширих за публикация със „смесен жанр”.)


*          *         *

 

[ ДОПЪЛНЕНИЕ от 27 септември 2016 – in memoriam Богдан Богданов (2 XI 1940 - 5 VIII 2016):


В началото на декември 2015 изпратих текста си на проф. Богданов, за да се запознае с него и, предвид евентуалното му публикуване, да ми каже мнението си. Професорът ми отговори в няколко абзаца, като в единия изразяваше притеснението си, че текстът ми е силно похвален спрямо него и че би било добре да махна хубавите неща, които съм казал за него. Тогава аз на свой ред  реших (дълго мислих), че това би било несправедливо – не би било обективно – и изобщо не публикувах текста си. Уви, Богдан Богданов почина (не се сбъдна пожеланието ми към него да е жив и здрав дълго-дълго време!) и с това вече стана съвсем несправедливо да премълча публично хубавите неща, които исках да кажа за него (и които мисля, преди това...).

Малко да поясня защо си позволявам да давам оценки за Професора и изобщо как се стигна до това, което четете.

Аз съвсем не бях близък с Професора. По никаква линия. Нито съм ползвал нечие ходатайство пред него за мен. Как се озовах на работа в НБУ, става дума и по-нататък в текста ми, но да кажа и тук. Запознаха ни през месец май 2010 на един концерт в камерна зала „България“ (бях вече отдавна и професор, и доктор на науките). Поразговорихме се кулоарно накратко, в края на което Професорът ме покани на допълнителен и вече по-делови разговор в кабинета си в НБУ. Отидох (само) с книгите си (едно „дипломатическо“ куфарче, пълно с книги, вж. https://yavorkonov.alle.bg/публикации/ , http://www.kultura.bg/bg/article/view/15948), оставих му ги. След няколко дни получих от него мейл, в който ми пишеше, че в книгите ми има „едни знаменити КРОТКИ текстове”. Помолих го с обратен мейл за пояснение. Отговори ми така (цитирам): „Опитах се да чета от работите ви. Една от тях ме завладя – малката книжка по тема, но съдържаща и спомените ви (става дума за Идеи и подходи за естествено свирене на пиано, 2003 – бел. Я. К., вж. https://yavorkonov.alle.bg/отзиви/ганка-неделчева/ ). Особено ме впечатли мекият изящен израз, напълно уравновесената и точна фраза, подборът на думите, представянето на ситуации с малко думи и точни нюанси. Очевидно си е казал думата сложен опит и с чужди езици, също и с музикални протичания, вероятно и някакви реални гласове, които са ви радвали. Това исках да кажа с моята фраза. Дано сега да съм по-точен. Между другото имам навик да търся смисъла на това, което се говори и пише, не само в непосредственото твърдене на това и онова, но също и в стила, или в тембъра на гласа, ако някой говори. Смятам, че смисълът е винаги пръснат. Така слушам и музика. С поздрав и пожелание за много хубав ден, Богдан Богданов.“

Съответно дойде и поканата му да премина на основна работа в НБУ, което стана през декември 2010.

Преди това (през октомври) оставих на секретарката му г-жа Шикова екземпляр от току-що издадения Речник по музика на Себастиан дьо Бросар (ІІ, 1705), в мой превод (вж. http://www.kultura.bg/bg/article/view/17744 ). Професорът ми отговори (и с чувството си за хумор, смятам), така (цитирам): „Великолепна книга, ако съм по-старателен, ще ми е полезна. Поздравявам ви от сърце, Богдан Богданов.“

Още през май 2010, след като посетих семинар на проф. Богданов (да видя що е то НБУ и най-вече какво прави в аудитория този, който го е основал и който вече 20 години задава тона и стандарта в университета), стигнах за пореден път до убеждението, че състоятелната и майсторски поднесена лекция е отговорен моноспектакъл, в който господства познанието (високата и богата компетентност), подкрепено от личностното присъствие (в подбора на фактите и поднасянето на интерпретацията, обогатена с по-близки или привидно далечни паралели) и многопосочното (понякога дори „противо”-посочно) оттласкване на осмислянето (все в полза на разширяване на познавателните и аналитични хоризонти на възпитаниците), при внимателното и овладяно академично театрализиране на акта, оставайки в границите на „високото”, но и съобразено с аудиторията знание – и изкуството на тълкуването и поднасянето му. Стигнах и до извода за огромното разнообразие на „Аз“-а на Богдан Богданов.

Професорът много подчертаваше, че човекът е сложно и противоречиво цяло, което при това се и изменя в хода на времето и промените около себе си... Съответно бе крайно скептичен (ако си позволя да го формулирам така) и към уместността на въпроса за „идентичността“ на личността – и още по-скептичен по отношение на възможни(те) отговори...

(Тук насочвам читателя си към великолепния текст, който доц. д-р Йордан Ефтимов написа in memoriam за проф. Богданов, при това само за една нощ, доколкото ми каза...: http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/obshtestvo/2016/08/07/2807561_pamet_za_bogdan_bogdanov_1940_2016/ Веднага посочвам и текстовете на професорите Миглена Николчина http://www.kultura.bg/bg/article/view/25054 и Михаил Неделчев http://www.kultura.bg/bg/article/view/25055 .)

По едно време се бях „запалил“ от идеята един библиотечен фонд от Швейцария да отиде в НБУ и Професорът ми писа: „Благодаря Ви за грижата, която имате за доброто на НБУ. Наблюдавам и другите ви прояви и съм сигурен, и по великолепните Ваши книги и издания, че наистина сполучихме с привличането Ви.“

Спирам дотук с похвалите на Професора за мен. Моля, не го приемайте като самоизтъкване – не. (То не би ми било и полезно сега, след като Професорът почина.) Защо тогава ги споделям? Разбира се, защото тези високи оценки от страна на личност като проф. Богданов ме радваха (и задължаваха, разбира се). Но, най-важното: в тях намирам и основание че съм си позволил – и си позволявам и сега – на свой ред да говоря (пиша) за Професора. (Без да заставам и в несъстоятелната позиция на идеализиращия човек. Не идеализирам никого. И проф. Богданов казваше, че не работи с "цели идеали", а с "части от" – казвам го и за да го доохарактеризирам в основна посока, и за да "затворя" някак си "кръга". Не бих могъл и да си помисля да се опитам да създам някак така цялостен портрет на проф. Богданов: просто защото не го познавам достатъчно. Пиша само за това, което съм установил лично в контактите си с него – защото и искам да разкажа, човек с какви качества, познания, култура и възможности ни напусна и загубихме. Още по-малко бих си позволил – че и в текст in memoriam – да отида към негативи.)

В лицето на проф. Богданов, с огромната му култура и изумителна обратимост на мисленето (подчертавам и изключителното му меломанство!) загубих един от малцината живи добри мои познати, с които богато и с удоволствие можех (наистина) да се разговоря. Веднага да добавя: изумителна обратимост на мисленето, да, най-различни (че и неочаквани) възможни гледни точки и отношения към едно или друго – да, но Богдан Богданов си имаше в крайна сметка своето определено преценяване по съответния въпрос. Веднага да добавя и това: „меломан“ би могло да прозвучи и малко с нюанса на „дилетант“ (и да напомни типичните за дилетанта тесни и твърди представи, че и сприхаво отстоявани при това нерядко). Докато проф. Богданов имаше изключително обширни – и съпоставителни! – познания по музика. И имаше впечатляващо точни (и вкарващи те в размисли) преценки за една или друга интерпретация, често по-състоятелни от (нерядко) трафаретните по съществото си представи и (уж лични техни) „съждения“ на професионални музиканти.

Затова и разговорите (ми) с Богдан Богданов бяха наистина невероятно пиршество на духа, съответно и стимул да правиш нещо наистина стойностно, че и да го изпипаш! (А не да „реализираш“ някакъв „кух проект“ и халтура съответна.) В лицето на Богдан Богданов ИМАШЕ кой да /те/ разбере, какво правиш, че и да те прецени и ОЦЕНИ! (Че и да ти се ЗАРАДВА при това – а и защото това, което правиш, се случва в НБУ – а не да го доядее на теб и да ти завиди, че и да започне да ти пречи и направо да те отрязва, както и където може и не може...) Беше ми и заявил, че разговорите му с мен винаги са удоволствие за него (за политика – и особено съвременна, и особено по политикански начин – не сме говорили; мисля, че някак негласно се разбрахме още някъде в началото, че това може да не е най-добрата тема на разговорите ни). Безкрайно интересни и ценни разговори... (При това, съвсем не винаги бяхме съгласни помежду си – но си го казвахме крайно възпитано. Хайде, аз съм бил подчинен, малко или повече зависим – но Професорът бе именно много възпитан.) А аз (си) ги „спестявах“, възможностите за разговор с него... (Да не му губя времето и да не създавам впечатлението, че се „увъртам“...) Затова да ви кажа и това: не правете като мен – когато имате подобна (уникална) възможност за общуване, не я пропускайте...

Професорът умееше (наглед вежливо, а всъщност много твърдо) да поддържа дистанция – тази „техника“ вероятно бе изработил (и по необходимост) и от (не мога да си представя) огромния (им) брой опити за „сближаване“ с него с цел завоюване на позиции, респ. облаги. Аз не бях и помислял за подобни усилия от моя страна, показах го ясно още в началото и може би и затова се получи някак много добро и същинско, в една или друга възможна степен откровено общуване. Разговорите и кореспонденцията ни – извън тясно служебните – бяха с характера на конфиденциалност, на единствено и само междуличностно споделяне и не съм си и помислял – и не бих и допуснал – споделянето им с други, камо ли „обнародването“ им. Признавали сме си много неща в историко-културални аспекти: и за непреодолими (уви) липси (решаващи) в определени отношения по определени земи, и за богатства по други. Някои от „казванията“ ни ми напомняха откровенията на Иван Ненов (вж. Каприев, Георги, Петър Змийчаров: Иван Ненов, много лично, София, Лик, 1998 – книгата е налична и в библиотеката на НБУ, http://qopac.nbu.bg/EOSWebOPAC/OPAC/Details/Record.aspx?IndexCode=15&TaskCode=1985802&HitCount=1&CollectionCode=2&SortDirection=Ascending&CurrentPage=1&CurrentLinkCode=EOSPROD|125815643|1|26462265&SelectionType=0&SearchType=2&BibCode=EOSPROD|125815643|1|26462265 ; с Иван Ненов имах щастието да общувам в студентските си години, говореше и на мен тогава по подобен начин и ми осветли истински сума ти официално съвсем различно представяни – и у нас, и в чужбина – неща... https://yavorkonov.alle.bg/за-явор-конов/иван-ненов/; благодарен и задължен съм и на двамата!). Ще кажа само, че в последния ни разговор с Професора, който си бе купил всички клавирни сонати на В. А. Моцарт в изключително хубавата интерпретация на своя връстник Кристоф Ешенбах (Christoph Eschenbach, https://en.wikipedia.org/wiki/Christoph_Eschenbach , https://www.amazon.com/Mozart-Piano-Sonatas-Wolfgang-Amadeus/dp/B00002DEH1 , https://www.amazon.com/Mozart-Piano-Sonatas-Wolfgang-Amadeus/dp/B00002DEH1 ), която Професорът толкова харесваше и ценеше и абсолютно аргументирано поясняваше защо, говорихме в паралел/и за Й. С. Бах, В. А. Моцарт и Л. ван Бетховен... Каза ми, че пише книга за „протичанията“ и стана дума дали бих я прочел, най-малкото по отношение на коректната употреба на музикологичната терминология...


Нека си спомним и помислим за Професора
с това изключително изпълнение на Кристоф Ешенбах:
В. А. Моцарт, концерт за пиано и оркестър № 23, втората му част
(най-красивата музика на света, смяташе за нея Надя Буланже...).

Не знам дали душата е безсмъртна, но (си) казвам:
"Дано да е така! Да послуша и Професорът отново с нас...
И да сме отново поне за малко заедно..."


PS Когато ми хрумна да сложа линк към подходяща музика, която „да послушаме заедно с проф. Боганов", първото, което реших, бе, че ще е добре това да е В. А. Моцарт в изпълнение на Кристоф Ешенбах. И веднага се сетих точно за този видеозапис (който гледах по Mezzo преди няколко години) и именно за втората част на този моцартов клавирен концерт. Потърсих го в интернет и го намерих само на това място (линка към което ви давам отдолу): препредаване от Россия К.

Защо се сетих точно за тази интерпретация и това й видеозаснемане? Защото е прицелена във филигранно съвършенство. И защото у Ешенбах – а тази част на този концерт съм слушал и в силно „романтизирани“, с много „експресия“ (понякога чак „разлята“) изпълнения – у Ешенбах (Бога ми!) в тази неземно красива и съвършена моцартова музика (че и оркестрация), в ешенбаховата сдържана, но концентрирана, гъста интерпретация, ми се струва, поне на моменти, че усещам – чувам и виждам – и много силен СКЕПСИС (това бе присъща и на Богдан Богданов черта – той говореше, че приповдигнатият оптимизъм е несравнимо по-неполезен от конструктивния песимизъм, цитирам по памет), ако не и дори МИЗАНТРОПСТВО (поне искрици, така някак, от него – искрици мизантропство!, какъв израз..., но така ми дойде, и едва ли случайно, и затова ще го оставя); в цялата възможна красота на света и човешките творения в него, не можем и да нямаме своите (предостатъчни) разочарования от човека и делата му... Та тази интерпретация – състоянието, присъствието, действото на Кристоф Ешенбах - също ми напомня Богдан Богданов...

А видеозаснемането е знаменито (и с промисъл, и с култура, и с техника...!): сякаш ти, слушательо-зрителят, се рееш наистина като една „душа“ – и около музиката и музикантите, и високо над тях, и съвсем отблизо взрян в тях...

Като оставам, уви!, (силно) скептичен към това, че „Душата е безсмъртна“, ще ми се (наистина много – ей тъй, на, ще му се на човек!) душата на проф. Богданов да се порее и тя с нас около, над и в тази прекрасна музика и интерпретация...


                                                    https://www.youtube.com/watch?v=lNU-TpuwhuQ

    

И така, сега следва текстът ми от декември 2015. Нарочно изчаках да наближи новата учебна година, че и – най-вече това – да мине известно време от смъртта му... ]



                                                                            *         *          *


 

Идвам на семинарите на проф. Богданов не толкова заради старогръцките текстове (ужасно започвам!), които биват коментирани на тях[3], а най-вече заради самите коментари на професора. Разбира се, интересни са ми и коментарите на толкова талантливите, осведомени и хубаво мислещи асистенти в НБУ д-р Георги Гочев и д-р Владимир Маринов (и двамата и с чувство за хумор!), тъй различни един от друг и тъй добре взаимодопълващи се. Но, да повторя: най-вече идвам заради коментарите на проф. Богданов.

От една страна, излишно е да припомням осведомеността, културата и опита му на преподавател, автор и преводач, общувал и с безброй най-различни хора (и то вече четвърт век! в качеството му на началник, висш при това, при какъвто обичайно се ходи, за да се изкопчи нещо[4] – поне така си мисля). И със забележително чувство за хумор (уж сдържано благовъзпитан), при това язвителен нерядко[5]. От друга страна обаче, задължително е да отбележа всичко току-що казано, защото такъв един „багаж“, на основата на такъв един рядко срещан интелект, мултифасетен, дава в резултат изключително богати и многопосочни осмисляния, много често с неочаквани, понякога дори и парадоксални обрати (често обаче, неочаквани само на пръв слух – веднага след това осъзнаваш правотата им, даваш си сметка, че достатъчно много пъти именно така се мисли или така се прави или случва в живота). Да, ако перипетиите, според Аристотел, са преходи на събитията в противоположна посока (вж. началото на глава 11 от „За поетическото изкуство“[6]), то преходите в осмислянията при Богдан Богданов често са – благодатно, богато при това – именно „перипетически“ (не знам дали бих могъл да въведа такъв „термин“ :). Не говоря ласкателно (както неминуемо ще си помислят мнозина), а КОНСТАТИВНО[7].

Понеже се засрамих да идвам вече трети път на този семинар без да съм чел текстовете, коментирани на сбирките[8], в събота си купих За поетическото изкуство и изчетох всички досега разглеждани глави. Подчертавайки си в текста, за да осмислям възможно по-добре.

Много ми бе трудно, с осмислянето. Пояснявам веднага защо: първо, защото не знам гръцки[9]. Инак бих взел оригинала и сам бих направил своя тълмачески преразказ на български – да, именно тълмачески, защото такъв е малко или повече всеки превод. И бих си подбрал и въвел термините, вероятно с множество коментари за тяхното значение[10]: обхват, взаимозастъпване, дори и синонимност. (Пак си спомням за Вера Мутафчиева, която в Случаят Джем казва, чрез Рение, че „един превод е толкова далеко от оригинала, колкото папата от султан Баязид”[11].)

В 1997 г. Кирил Кадийски отпечата в собственото си издателство преводите си на поезия на Франсоа Вийон (Вилон?)[12], като разположи на левите страници на книгата факсимилни оригинали на старофренския[13] на Вилон от епохата, а на десните – собствените си преводи от тях на български (говоря по спомен, книгата не ми е под ръка). Тогава, сравнявайки оригинала и превода, установих как, в името на колкото се може по-състоятелната по съдържание и по-красивата по изказ и конструкция, че и динамична българска (своя) поетична реч, Кадийски бе променил много и много думи и синтактически конструкции, в сравнение със старофренския оригинал. (Нещо, знаем, принципно неизбежно, че и пожелателно, при превода – но в случая промените бяха фрапиращо силни). Оставяйки ОБАЧЕ – и не само оставяйки, но прехвърляйки в много голяма степен и по много силен начин – именно ПОСЛАНИЕТО на Вийон (и ХАРАКТЕРА на СЛУЧВАЩОТО се в текстовете му). Разбира се, през неизбежното влияние (върху превода му) на собствената му/ни епоха и на личността му (познания, емоционалност, манталитет, стремления…). И седмици наред четях с удоволствие – удоволствие и познавателно, и емоционално, ако си позволя подобно условно разделение – оригиналите, в паралел с общо трите превода – тези на Пенчо Симов[14], на Васил Сотиров[15] и въпросния на Кадийски (така обичам да сравнявам и различни изпълнения/интерпретации на „едни и същи“ музикални творби). И всеки път, при всеки пореден прочит за пореден път се убеждавах, че ЗА АВТЕНТИЧНОСТ не би могло да става дума при прочита/разбирането/интерпретацията и, евентуално, поднасянето нито на слово, нито на музика (било ако го правиш сам за себе си, на ум или на глас, било за другиго/публика) [16].

Ще се „отклоня” малко към музиката (професионалната ми област). Знаете за големия интерес (от десетилетия, че дори век) към стара музика (барокова, ренесансова, средновековна) и въпросите на интерпретацията й. Разбира се, ползването на стари или стар тип инструменти дава ориентир за звуковите и техническите/изпълнителски параметри на тогавашните инструменти – тези, за които/каквито в старото време композиторите са писали музиката си. Но дори свирейки днес на т.н. „period instruments”[17], изпълнителите си остават хора от нашето време, въпреки външния вид на нещата и различното звучене, и изобщо „фасона“ на старинност. Но когато минат, да речем, 20 години, се установява веднага и съвсем ясно, че се чува (и вижда, ако е филмиран запис) най-вече епохата на интерпретацията и звукозаписа/видеозаснемането й, а по-малко епохата на създаването на творбите. Това е особено видно във филмите и фотографиите, преди това.

Ние и не знаем как са свирели тогава, особено неясно е и как са пеели. Нямаме аудиозаписи, камо ли видеозаписи, имаме само словесни описания. Логично е при това, че различните музиканти са свирели малко или повече различно един от друг, в зависимост от характера/натюрела си, представите и разбиранията си, възможностите и навиците си, но и моментното си състояние… Свирели са (вече говоря за едни и същи музиканти – както е това и днес) малко или повече различно при различни случаи и (свои) състояния…

Поради всичко споменато, уважаващите себе си музиканти не си и позволяват да заявяват, че СВИРЯТ АВТЕНТИЧНО[18]. Нещо повече: признават, дори подчертават, че това (да свириш „автентично”) е невъзможно[19]. И че заиграването с „автентичността“ е най-вече работа на звукозаписните и разпространителски (продавателските) фирми, както и уловка за любителската част от публиката, която се чувства още по „вътре в нещата”, информирана, и така още по-„приобщена“ към „ИСТИНАТА“ за онази музика, респ. истинната й интерпретация („автентичната”), подвеждайки се (бидейки подвеждана) всъщност.

(Както на безброй етикети на стоки, дори неотделимо на самите стоки, а преди това и на реклами, пише, „ОРИГИНАЛНИ“ еди-какви си неща…)

Защо казвам всичко това, отклонявайки се наглед от Аристотел и За поетическото изкуство. Отново отбелязвам: първо, не знам езика (старогръцкия), за да тръгна собствено, лично аз, от него. И вече по този начин да оценявам и превода на проф. Александър Ничев, в „обратния ред”.

Преди това, дори да знаех езика, не бих могъл да съм сигурен в достоверността на „оригинала“ на Аристотел, доколкото (ми) става ясно.

Трето, страшно отдалечена от нас епоха е старогръцката! Огромен, непреодолим „зев“ има между техния тогавашен и нашия днешен начин на живот и мислене, и преживяване (и информационно-културални „заличавания”, изчезвания, пропадания – що се отнася до тези в областта на музиката, за това вече говорих на семинар на проф. Богданов[20]).

Връщам се на За поетическото изкуство на Аристотел и превеждането му на български език. Подобни преводи имат наложителна необходимост от прочит, осмисляне и редакционна намеса на голям брой професионално осведомени в различни области хора. Например в глава 6 в превода на проф. Ничев четем[21]: „Под „украсена реч“ разбирам тази, която има ритъм, мелодия и песен…“ – и тук проф. Ничев е сложил бележката „Тук има нещо не в ред, тъй като мелодия (или хармония) и песен (мелос) са едно и също нещо“[22]. Като помислих, стигнах до предположението, че става дума за (това, което днес бихме нарекли) „ритъм, хармония и песен“ – но не съм запознат с гръцкия текст. При новия превод на За поетическото изкуство (по който работи в момента д-р Георги Гочев) бих бил в готовност за опити (мои) за (до)осмисляне на подобни неясни места, свързани с музиката[23].

Ще се опитам да систематизирам по най-кратък начин най-важното за фабулата[24] („подражание на действието”, „съчетанието на събитията”), една от задължителните шест съставни части на трагедията, в която най-важна е целта, сама по себе си съставена от действията и фабулата („основа и като че ли душа на трагедията”), чиито елементи (на фабулата) са „перипетиите и познаванията”, и те са „най-същественото, с което трагедията увлича зрителя”, докато характерите[25] са второстепенни по отношение на фабулата, според Аристотел[26]. Добре съставената фабула трябва да има ясно обособени начало, среда и край[27], да има адекватна величина и ред (да не е нито прекалено кратка, нито прекалено дълга[28]), да е обозрима и запомняема, и трябва да е единна[29].

И така (въз основана на този преводен текст на български език), опитвам се съвсем да обобщя: фабулата представя събитийността, без да носи оценъчност („характер”, етос) – интелектуално, нравствено и/или емоционално.

(Опитвам се да си представя и самия Аристотел, що за човек е бил той? Както физически, така и емоционално… И имал/нямал ли е – поне малко – чувство за хумор? Или то умишлено и успешно е потиснато в тези текстове, опитващи се да систематизират и изяснят нещата, за които говорят…)

Неизвестността по отношение на музиката на старите гърци е и като тази по отношение на изобразителното им изкуство, както коментира проф. Ничев в своята бележка 7 към глава 6 от За поетическото изкуство[30].

Както за старите гърци е било невъзможно да си представят цялото богатство, разнообразие и в много случаи неочакваност в последвалата ги цивилизационна еволюция до наши дни, така и ние не можем да обхванем познавателно, мисловно и емоционално тяхната епоха, мислене и чувства. Колкото и хората да са все едни и същи (вижда се ясно това в Характери-те на Теофраст, припомням и прекрасния им превод на проф. Богданов[31], респ. текста му „Характерите на Теофраст“ – минало и настояще“[32]).

Защо споменавам толкова често проф. Богданов?

Може би и като едно позакъсняло (мое) слово, свързано с неотдавнашното честване на Богдан Богданов (75-годишнината му: да е жив и здрав дълго-дълго време и във възможно най-добро здраве!). Защо не? Та тук (на семинара) не сме ли по-„вярната” (определено – по-малобройната) група, в сравнение с онази в хотела?[33]

Но най-вече за да му благодаря, че чрез тези свои семинари, в които един или друг може и да (се опитва да) стигне до „истинското“ тълкувание на един или друг от старогръцките текстове, Богдан Богданов ги поставя във фокуса на вниманието ни (за някои от присъстващите – отново, за други – за първи път). На вниманието, осмислянето и преживяването ни. Оттук – и на обогатяването ни – мисловно и емоционално. При това, чрез тъй интересните осмисляния (или опити за осмисляне, според мен – изказвани и коментирани на семинарите му), много от които именно негови. Те, различните осмисляния[34], за мен са най-ценното в тези семинари – да завърша, както и започнах, с тази най-важна (за мен) констатация.

Благодаря за отделеното време и за вниманието!



________________________________________

[1] Уви, вече глаголът „идваМ“ в заглавието на текста ми трябва да е „идваХ“, в минало невъзвратимо време... Но - тук, в бележката под черта - го оставям в минало несвършено време и поради изключителната следа, която остави след себе си проф. Богдан Богданов.

[2] НБУ. Общоуниверситетски семинар 2015/2016, есенен семестър. Тема: Подражание, събитие и модел за човек в „Поетика“ на Аристотел. Водещи: проф. д.н. Богдан Богданов; гл. ас. д-р Георги Гочев, ас. д-р Владимир Маринов. Място: 409 аудитория “Васил Стоилов”, корпус 1, етаж 4. Начало: 18 ч. Трета сбирка: 02.12.2015. Тема: Трагедия, сюжет и събитие. Текст за разглеждане: „Поетика“, гл. 6-8. Вж. http://www.bogdanbogdanov.net/seminar_bg.php?page=page_show&pageID=7.

[3] Ще призная, че най-интересна ми бе История-та на Херодот (Херодот, История, превод Петър Димитров, Нов български университет, София, 2010, 670 с.). Философията по-малко ми е присъща, не на последно място и поради обичайното отсъствие в нея на чувство за хумор („Един философ – оф!”, ако си припомним Случка с асансьор на Валери Петров, светла му памет! Цитирам по памет… Веднага добавям, че В. Петров има предвид, смятам, едни определен вид "философи", с които животът насила ни запознаваше и не само запознаваше, но и задължаваше да се съобразяваме с тях в едно определено време. Философи с "позиция твърда и асансьорът не мърда", нещо такова бе.). Липсва ми чувството за хумор в тези текстове, които бих могъл да считам и за (преднамерено) дидактически. Но то и в учебниците (общо ползвам този термин) от всички епохи, доколкото ги познавам, включително и в нашата, чувство за хумор се среща по ИЗКЛЮЧЕНИЕ (и то като нещо извъннормативно). А обратимостта в осмислянето, която дава чувството за хумор, мисловното „завъртане” чрез хумора, е изключително важно. Да виждаш нещата от различни гледни точки. Много е благодатно и за абстрактното мислене. Поне според мен. (Инак гледаш на нещата именно като „по учебник”. А старшината в казармата казваше: „Едно е на теория, друго е на практика, ама съвсем друго е в живота.” Той е нямал никакви претенции да е философ, смятам.) Че дава и лекота, чувството за хумор, и въздух (дишаш свободно и развеселено) на изложението и възприятието. Сещам се отново за прекрасната книга на Леон Митрани Наука и ненаука, написана именно с чудесното му чувство за хумор (София, Наука и изкуство, 1989, 232 стр.; периодически виждам, че е налична антикварно, но е достъпна и в интернет: http://documents.tips/documents/-55cf99ba550346d0339ee15f.html ; налична е и в библиотеката на НБУ http://qopac.nbu.bg/EOSWebOPAC/OPAC/Details/Record.aspx?IndexCode=15&TaskCode=1985836&HitCount=1&CollectionCode=2&SortDirection=Ascending&CurrentPage=1&CurrentLinkCode=EOSPROD|6890577|1|26462555&SelectionType=0&SearchType=2&BibCode=EOSPROD|6890577|1|26462555 ).

[4] Статут, власт и/или просто „едни пари”...

[5] То всъщност почти през цялото време едва се сдържа. Ама има и основание!

Подобно поведение знам от Леон Митрани. Интелигентен (че и със светкавичен в реакциите си ум, не с „дълъг реотан”, колкото и глупаво да е това сравнение, но дава ефект, разсмива също така), знаещ (ядрен физик!, че и физиолого-психолог), реалист със страхотно чувство за хумор, затова и подигравчия жлъчен. (А около него – благодатна за това среда колкото искаш!) Много го мразеха! Но и много го уважаваха.

[6] Аристотел, За поетическото изкуство, предговор, встъпителна студия, коментар и превод от старогръцки Александър Ничев, Издателство „Захарий Стоянов”, София, 2013, 152 стр.

[7] Премълчаването на тази констативност би било нещо крайно несправедливо, държа да подчертая. Хайде сега, понеже Богдан Богданов (ми) е висш началник, да не си позволя да заявя хубави неща в него! (Държа да отбележа и това, че отдавна съм изминал академичната си кариера, още преди идването ми в НБУ…) На проф. Богданов всъщност съм крайно благодарен със задна дата още: че ме взе на работа в НБУ, с което радикално се подобри работната ми и колегиална среда (получих и нова мотивация за работа, по същество) и изобщо начинът ми на живот. А и съм в София (с което мога да съм и по полезен на семейството си) – аз, софиянецът (и това казвам констативно, като местоживеене, а не като същностно самоизтъкване), който 20 години пътувах до месторабота на 100 км от София, понеже не бях от съответните компании, за да получа работа в София. Която като търсех и ходех при други началници, написаното и преведеното от мен се правеха, че не виждат (в най-добрия случай). А при проф. Богданов, при взаимно лично НЕпознанство (аз го знаех като фигура, разбира се) отидох (само) с книгите си и с разговора си – и въз основа само на това, получих работа в НБУ.

Та по всичките тези причини, няма как да не му желая само най-доброто и да премълчавам тъй хубавите си констатации за него.

[8] Да идвам едва ли не само „за да гледам сеир“, както би се изразила Вера Мутафчиева, светла й памет! Не бях чел този текст на Аристотел, защото не ми се четеше на екран наличното в интернет факсимиле (не особено качествено като изображение, вж. на http://bogdanbogdanov.net/pdf/276.pdf), нито го разпечатах, мислейки се, че ще е по-„хигиенично” за зрението ми да си купя последното (качествено като печат) издание на книгата (вж. следващата бележка); и докато направя това, изминаха се две седмици…

[9] Освен отделни думи. Съществен недостатък на професионалното обучение по музикология у нас е неизучаването на гръцки и латински. И по „съветско време”, но и досега (доколкото не знам друго).

[10] „Семантична натовареност”, както бихте прочели в по-„учени” текстове.

[11] Мутафчиева, Вера. Случаят Джем. Книгоиздателство „Георги Бакалов”, Варна, 1982, стр. 350.

[12] Кадийски, Кирил: Франсоа Вийон, Стихотворения, София, Нов Златорог, 1997.

[13] Един френски много различен от съвременния (не е като да четеш Молиер по факсимилета от епохата му).

[14] Вийон Франсоа, Избрани стихове, София, Народна култура, 1971.

[15] Вийон, Франсоа, Стихотворения, София, Народна култура, 1992.

[16] Не бих искал да бъда разбран като някакъв агностик (в смисъл на човек, който отрича възможността за познаваемост на нещата). По-скоро – скептик, малко или повече.

[17] Възстановени автентични инструменти, техни реплики или инструменти, писани по технически описания от епохата и/или инструменти, правени по начините на изработване, ползвани тогава.

Припомням: HIP, Historically Informed Performance (period performance, authentic performance) – „исторически информирано изпълнение” versus HAL, Historically Aware Listener – „исторически осведомен слушател.

Искам и тук да кажа. Известният съвременен клавесинист, органист и музиколог Davitt Moroney (р. 1950) изрично подчертава, че не е привърженик на концепцията за Historically Informed Performance, а на Historically Informed Prеparation, исторически информираната подготовка (вж. http://culturebox.francetvinfo.fr/musique/musique-classique/interview-de-davitt-moroney-limagination-musicale-de-bach-151591 от минута 1:44 нататък). Подобен „историцизъм”, изменящ традиции в изпълнителството, трябва да се разглежда и като една… модерна практика, на ХХ и ХХІ век. Следователно, същият този „историцизъм” може да се разглежда и като… „неокласицизъм”, „модернизъм”, дори и… авангардизъм! (И тук искам да подчертая: пазете се от „етикетите”! Те са удобни, но не са благодатни.).

[18] Вж. напр. на стр. 24 тук http://eprints.nbu.bg/2681/1/Klavesin.pdf (отбелязвам, че наричането на файла „klavesin” не е мое, Я. К.).

[19] В крайна сметка, интерпретациите на каквото и да било, са АВТОБИОГРАФИЧНИ (за изпълнителите/интерпретаторите). Неизбежно, задължително. (Каквото си видял, чул, прочел, това си – това знаеш, това разбираш, по един или друг начин.) Това е толкова ясно, само трябва малко да се замислиш – и в същото време, толкова често се „подминава”! Е, няма как да се съвпадат биографиите на старите автори (били те композиторите от Барока, Ренесанса и Средновековието, били те и антични гърци като Аристотел) с биографиите на днешните им „потребители” (читатели и коментатори).

[21] Вж. на стр. 84 в споменатото издание.

[22] Вж. бел. 4 на стр. 131, ibidem.

[23] Вж. на стр. 132, ibidem.

[24] Темата на днешния семинар. Фабулата – мисля за синонимите „сюжет”, „резюме”, хроника, фактология.

Искам да покажа доказателствено, че действително съм чел Аристотел, като съм се и постарал да го осмисля :-)

[25] Характерът е „свойство, което показва предпочитанието на човека” (Аристотел). Оценъчността, етосът?, Я. К. Ако е така, то е съвсем логично – всеки следва да има, повече или по-малко, индивидуална преценка за същността на случващото се.

[26] Вж. глави №№ 6, 7 и 8, на стр. 83-88, ibidem.

[27] Началото е нещо, от което може да се започне без необходимост от нещо предидущо; средата е нещо, което има нужда от нещо преди нея (началото именно) и нещо след нея (край); краят е нещо, което няма нужда от нищо следидущо (самодостатъчен и за затваряне на фабулата).

[28] Въпросът не е дължината да бъде измервана с „воден часовник”, а да е съответна на развитие на фабулата, самодостатъчно за пълното й изясняване.

[29] Конституирана по логиката и закономерността на събитията в нея, сами по себе си така взаимосвързани и взаимодопълващи се, че и само едно от тях ако изчезне или се премести, ще се „изменя и разклаща цялото”, както казва Аристотел.

[30] Вж. на стр. 132 в посоченото издание.

[34] А няма – и не би трябвало да има – два еднакви прочита/прослушвания/изпълнения/интерпретации – на „един и същ” текст. Бил той словесен или нотен. Задължително при повторенията в музиката, означени чрез знака за повторение (двете точки до двойната тактова черта), те ВИНАГИ трябва да са някак различни – оставайки верни на стила и цялото, принципно погледнато. Инак няма смисъл от повторението, защото то (трябва да) носи нещо ново…

В момента разглеждате олекотената мобилна версия на уебсайта. Към пълната версия.
Уебсайт в Alle.bg