Тереза Джемилева


Как запомних майка си? С удивителната й интелигентност, честност, любознателност, интуиция (това не е ли способността да усетиш, прозреш, осмислиш и прецениш цялостно и да изведеш конкретния нужен извод?), с много силната й памет, воля и дисциплина, работливост и работоспособност, не на последно място и амбиция… С огромната й професионална (стоматологично-медицинска) и обща култура - енциклопедични наистина, при това с познаване на същината на нещата и взаимовръзките между тях, а не просто заучени данни. С добротата, щедростта и добронамереността й - към тези обаче, които според нея го заслужаваха. Ценеше хора с качества и (стремеж към, когато ставаше дума за млади хора) голяма осведоменост - и професионална, и обща култура, майсторски възможности, висок прицел, амбиции и отговорност, подобни на нейните. И искаше с такива да общува. Нямаше голям избор. Никога не я запомних в празен разговор, че и да излезе с приятели на среща за такъв...


https://yavorkonov.alle.bg/за-явор-конов/in-memoriam/


Срещите й в детството и юношеството с френския католицизъм й бяха дали отношение към християнството, френския език, насочеността към високата култура. Срещата й със семейство Рибарови в София (у които живее като студентка, на „Парчевич” 48 в София) й бе дала много и по отношение на културата на поведение – в семейството и в обществото.


Той – г-н Илия Рибаров, инженер, немски възпитаник, тя – г-жа Милка Рибарова, австрийка, дъщеря на австрийски министър. Семейство с вила в Костенец… След 9-и септември 1944 подгонено, че и с много завист. Принуден да освободи част от стаите в къщата си, в които да се настанят външни хора, инж. Рибаров решава, че това ще са студенти (хем млади хора, хем да има евентуален смисъл, ще се изучат, хора ще станат, поне някои от тях), при това (понеже са студенти именно) – без да плащат наем. Едната студентка била майка ми – кое я е завело в това семейство, не знам, за съжаление. Там вижда как се сервира и как се хранят хората с възпитание (но и имотни): различни сервизи, съответните чинии за съответните ястия, съответните видове и големина чаши за съответните питиета. Кристални поставки за приборите, кристални пръстени за салфетките. Дори и за салфетки да са били нарязвани и сгъвани амбалажни хартии, а в блюдата да е имало само зелеви листа…


От г-н Рибаров вижда и честност, че и инат. Във времената на почти 100-процентов изборен успех на комунистическата партия, като избирателните секции се състезават и за това коя първа ще приключи с изборния ден, инж. Рибаров чака до последните 5 минути преди изтичане на определеното време, за да отиде до изборната стаичка. Изпращат му от ранна утрин ОФ-агитационни групи – не, чака края на изборното време!


Г-жа Рибарова й казвала и това (цитирам преразказвайки по памет): „Терезинка – така я наричала, мило и обичливо – не смятайте, че е толкова добре за Вас с тази „народна власт”. Ако бяха германците, за такова талантливо момиче като Вас щеше да има стипендия да учите в Германия, а след учението Ви щяха и да Ви задържат там, че би било от полза и за тях. А сега, какво? Учите в София… И после, независимо от всичките Ви ум, знаене и можене, ще Ви пратят някъде на село, защото нямате нужните връзки да бъдете в града...”


(За това с германците - че щяло да дадат стипендия за майка ми да учи в Германия, даровита защото, и че щяло да я задържат на работа там, не мога да съм сигурен. Озоваването на майка ми като републикански първенец... именно на село  – кое село?; ами на тогавашния президент селото, кое да е! – обаче е факт, вж. по-долу.)


Небогатият произход на майка ми и/или моралът на родителите й, респ. християнските ценности й бяха дали и доброто отношение към бедния човек – виждането, че всеки човек (дори и беднякът) е човек… (Баба ми бе от семейство на разорен, в следосвобожденските условия, кехая от Малко Търново; не са си знаели имота в Османската империя! В паралел, дядо ми е бил от бедно семейство. Но и двамата бяха много интелигентни и изключително честни и принципни. Баба ми бе и много религиозна, католичка – защото в М. Търново има католицизъм. Цял живот ходеше на църква - и в Бургас, и в Банкя, и в София. Никой никога не й е пречил, защото не участваше в никаква политика.)


Майка ми имаше много стабилно – систематично, дисциплинирано, щателно усвоено – образование. Говореше с обич за добрите си учители, с каквито била случила (някои от които й подаряват, като на толкова талантливо и работливо дете, много и много свои книги, дори цели библиотечни колекции, на различни езици). Учила и цигулка.


Ползваше свободно френски, английски, руски език. Познаваше нашата и световната – европейската и европоцентрираната, но и друга – литература. Познаваше старогръцката и латинската митологии, Стария и Новия завет. Това, заедно със запознатостта й със старогръцкия и латинския езици, й даваше осветлен поглед към етимологията и смисловата еволюция на думи и термини (не само в медицината) и бе основа да вниква и знае по същество европейското изкуство (векове наред базирано на християнската сюжетика и вяра, сакралното, и в огромна степен на класическата античност, светското), но имаше отношение (умерено) и към фолклора, наш и чужд. Познаваше богато и руската култура. Така че общата й култура бе наистина невероятно голяма, изумяваше дори и тесни специалисти в съответните области: и литература, и поезия (в много случаи – в оригинал), и изобразително изкуство, и скулптура, и малка пластика, и класическа музика, и балет... Четеше периодически в оригинал и Чехов, и Флобер и Мопасан, и Съмърсет Моъм… (Да не говорим за специализираната литература…) Слушаше в оригинал опери… Следеше постоянно културните прояви, за най-интересните от които ме осведомяваше веднага. И разговаряхме, разговаряхме… Колко ми липсват тези разговори с майка ми – нейните познания, нейните преценки, както за исторически неща, така и за мои актуални ситуации… Колко познание и виждания са ми налети от нея ей-така в главата. Хем и виждания есенциални, за света и за хората…


Водещо в живота на майка ми – и в личния, и в обществения – бе принципността, честността. С цената на съответните неприятности воюваше неумолимо и неотстъпно за обективност и справедливост, за истинска научност, против плагиатство, подменяния, натъкмявания, проформи, фактическа и/или мисловна несъстоятелност… Против простотията и селяндурщината (в т.ч. и тази на псевдопогражданени и псевдообразовани, вкл. и с научни степени и звания)… Колко напусто, ще кажа аз днес, пропиляни нерви и време, и здраве, в крайна сметка. В борби за разни правди и истини човешки и професионални - и то борби, подхващани и водени от най-ниско "организационно" ниво...


Мисля че ненавиждаше и презираше съответните за всяко време и общество „активисти”…


Бе станала стоматолог, защото по онова време тази специалност изисквала най-висок приемен бал. (Честолюбие и амбиция?) А е могла да стане и писател (най-малкото – специалист по езици и литература), и химик, и биолог, и културолог, и детектив…

(Още като тръгва за кандидатстудентските изпити в София, още преди те да приключат, дядо ми събира багажа и тръгва с баба ми към София - и бездруго живеели под наем в Бургас - но понеже нямали софийско жителство, установяват се в Банкя. Абсолютно сигурен е бил, че Терезка ще влезе в стоматологията студентка.)


Майка ми бе придобила огромни познания по обща медицина, така че правеше връзки между различните изяви на едно или друго заболяване и тези в устната кухина, което много й помагаше, респ. на пациентите й. Въпреки това, редовно пращаше пациентите си при водещи в съответните специалности медици, не играеше „пенкелер”. Никога не „поемаше” пациенти, изпратени й за консултация от колеги стоматолози, нито злословеше срещу тях – напротив, принципно посочваше на пациентите добрите страни в дейността на стоматолозите им. И то пред лекуващите им стоматолози – ако бяха дошли на консултацията с пациента си, или по телефона, като даваше на колегата си и мнението и указанията си за съответно последващо лечение. Апропо, този подход й осигуряваше и следващи пациенти за консултация, от същите стоматолози…


Петгодишната й работа на село (в с. Лопушна, тогава Георги Дамяново, в област Монтана, тогава Михайловград – там се озовава на работа именно като Републикански първенец на випуска, там, в селото на тогавашния Председател на Президиума на Народното събрание…; а съответните горнодамяновци – в София, да управляват столицата и държавата…) я бе сблъскала с какви ли не медицински, организационни и други проблеми, с които най-често е трябвало да се справя сама при контингент от няколко хиляди селяни и от всичките 16 (шестнадесет!) околни села… (Но с донесените в Лопушна много книги и радио и чешки грамофон с много плочи с класическа музика…) Ала това не стигало, та била подкарвана и на бригади, да бере чушки – веднъж (докато били все още) зелени, после (когато вече били станали) червени. И голям смях и подигравки падали от страна на селяните към докторката, че попитала: „Ама тук преди не бяха ли засадени зелени чушки?” Не знаела, че чушките стават първо зелени, после червени… („Колко проста докторка!“) А друг път, понеже я карали да върши някаква специфично селскостопанска работа, от която не разбирала, вместо да я пуснат да си ходи, дали и… да води воловете с колата. Такива работи. Социализмът ли само бил виновен? Ами изконната дивотия и злоба на простите към учения?


Последвалата през 60-те години няколкогодишна работа като стоматолог в поликлиниката в Банкя я бе обогатила чрез контактите й с много добри медици ( в това число и известни „царски” и „фашистки” доктори), „изместени” след 1944 г. на работа от столицата там.


Работата й в различни университети, институти и болници в София, Москва и Париж и бе дала обширни познания и практически опит.


Профилирала се бе след това и по цитология, и по клинична ензимология и алергология.


Всичко това й бе много полезно, освен като стоматолог диагностик и лечител, но и като възможност за медицинско разгръщане и в дълбочина, и в ширина при работата й и върху двете й дисертации („Клинико-експериментални данни за влиянието на зъбната плака върху гингивата”, 1976 и „Хронично възпаление на гингивата: биологични, клинични и социални аспекти”, 1989), и върху повече от 450-те й научни публикации (от които 5 самостоятелни монографии и над 50 участия в монографии, учебници, справочници, ръководства и други, цитирани повече от 500 пъти у нас и в чужбина), като изобретател, създател на орално-хигиенни препарати, на диагностични и профилактични лечебни методи в пародонтологията, автор на 3 учебни филма по пародонтология. Бе станала последователно и професор (ст.н.с. І ст.) по терапевтична стоматология, и професор по пародонтология. Помагаше на десетки докторанти (поради техните настойчиви молби за нейната помощ) – при това не само стоматолози и медици. Много често и „нелегално” – по изричната им допълнителна молба, за да нямат проблеми с официалните си научни ръководители. И напълно безвъзмездно, да подчертая и това. (Днес й се чудя…)


„Гонеше” талантливи – знаещи и можещи, но по една или друга причина (мързел, неорганизираност, изгубване на мотивация и пр.) – колеги да пишат, включително и дисертации. Не на последно място, и за да се развиват в кариерата. (В това число съм, нестоматолог, и аз, в най-голяма степен! /С това не изтъквам „талантливостта” си, нали :-/ Благодаря още веднъж, мамо!) Обичаше, когато, в редките случаи на срещи с интелигентен, образован и с обща култура, професионално подготвен и осъществил стойностен, днес ще кажем, „проект”, да похвалва! Доставяше й удоволствие и срещата й със стойностното (радостта, че и у нас се случват такива неща!), и възможността да похвали и стимулира щедро автор, който заслужава това! (Е, мисля, че в някои случаи се подведе…, но както и да е; това е само моето непрофесионално мнение.)


Провеждаше теоретико-практически курсове, като „Клинична орална хигиена, закрит кюртаж, гингивектомия с гингивопластика чрез 3 алтернативни подхода. Пародонтални превръзки”, „Инструментариум и апарати в пародонталната практика”. Посочвам и мултимедийните лекции, които изнасяше и пред колегиите в страната (все с подчертана грижа и към зъболекаря в случаи на усложнения при пациента), като „Заболявания на пародонта. Плак-индуцирани, модулирани от рискови фактори, агресивни и рефрактерни”, „Нозологични единици в пародонтологията”, „Насоки, методи и средства за превенция и лечение”, „Пародонтални заболявания при гериатрични пациенти”, „Поведение на стоматолога при медицински компрометирани пациенти и при бременни” и много други.


 „Удивителна личност, превъзходен учен, изследовател и преподавател!”, ми написа в съболезнователно писмо проф. д-р д.н. Драгослав Джуканович (пародонтолог, 3 години председател и 5 години заместник председател на Научния комитет на World Dental Federation), който в 2007, след като се бе запознал с монографията й „Заболяванията на пародонта”, я покани да изнесе лекции в Белград (мама чете на английски език, мултимедийно ги представи).


Знам изумлението на специалисти – и наши, и чужди, в този брой и проф. Джуканович – от факта на написването на „Заболявания на пародонта”, поради цялостната характеристика на тази монография: обхват, систематичност, познание и мисловност, базирано на този брой и вид ползвани източници (в огромна степен латиноезични). И това си постигнал, като си се родил в традиционно селска България, която, тук ще допълня, е извън същинската зона на европейската (западна) култура – латиноезичната, тази на католицизма и неговите деривати… Защото ние обичаме да говорим за принадлежността си към Европа, за важността на присъствието ни в европейските измерения, имаме дори и книга като „Българите – първите европейци” на Б.Д. (не съм я чел, не от мързел, но знам че има такава), но сме си ИЗТОЧНИ: в изтока (югоизтока) на Европа, погледнато географски, и извън Запада, погледнато културално и генерално. Източноправославни, в зоната на Източната римска империя, на Византия…


И да не помислите, че някой написа някакъв отзив за тази удивителна монография. Не. Страшно хубави неща чу майка ми за себе си - и то публично, и то така с възторг поднесени (от човек, който има достатъчно самочувствие, за да не завижда и да си позволи подобаващата колегиална оценъчна щедрост) от сърбина проф. Джуканович, в Белград, пред сръбския колегиум... И то не само "сЪрце му даде" да каже, каквото каза, но и защото искаше и да поясни на колегите си какъв голям именно специалист е поканил да чете лекции пред тях...


(И сега аз пиша всичките тези работи - синът. Което дава привкуса на parti pris. Че и мама почина, няма как да ги прочете. Защо го правя тогава? Ами кара ме отвътре. А и все някой ще се поучи за нещата житейски.)


В последните 2-3 години майка ми имаше идеята – и усилено и с хъс се подготвяше – да напише една „Пародонтология накратко”, бе си купила последни книжни издания на водещи монографии и други трудове по пародонтология (даде стотици евра за тях), четеше ги, отбелязваше си, планираше… (И то с ясното съзнание, че в ограничения българоезичен пазар – и вече и не преподавател, а в пенсия, без студентския контингент като възможен „пазар” – не може да мисли за финансов успех.) Уви, не успя да го осъществи.


 


 


PS Следват неща, които не е уместно да се публикуват. Споделям ги само като дообрисуване на епохата и съдбата на майка ми. Но не са за публикуване, понеже звучат зле – лоши истини, които познавам детайлно, но които нямам как да докажа фактически. А и не би имало смисъл и полза, дори и да бих могъл… Мъртвите не ще върнеш, камо ли ще направиш да биха изживели по-добре живота си …


Да се родиш във (векове наред в историята си предимно селскостопанска) България, в която истински интелигентните, че и систематично и пълноценно образовани хора (каквито е имало, има и ще има, разбира се) са статистически недостоверен брой, съответно колкото и да се стремят и саможертват (някои от тях), нито могат да зададат генерално добър ход на нещата, нито да го осъществят… (Говоря въз основа на личните ми наблюдения през собствения ми живот и нямам претенции да налагам мнението си.) Да започнеш работа и да работиш десетилетия наред в условията на повика – и не само повика, но и стандарта на живот – „Лекарят – слуга на народа!”… Да преживееш след това и разочарованието да видиш, как много и много мимикрирали като „комунисти” оправни индивиди безмилостно преминават, вече откровено, в ролята на търговци… Въпреки всичко, майка ми си остана до последния ден член на БСП (ей така, за идеята, защото на практика бе абсолютно откъсната от какъвто и да било „организационен живот“, камо ли от „БеСеПе-средите“, от които произтича бизнес; и бягаше от това пациенти да й стават големи политици и големи бизнесмени, изобщо големи „клечки“, а я търсеха такива, защото бе голям специалист – най-добросъвество ги препращаше на добри свои колеги). Предполагам, поради старата й мечта (идеята - тя е и християнска, нали) за справедливост между хората и виждането й, че всеки човек е човек. Казах го по-горе, повтарям го и тук. (Както и поради срама от „ренегатството”, както ми каза веднъж…) Но колко е била гонена, като партиен член, от по-високо стоящи партийци - поради завист… (Обикновено това бяха повече или по-малко несъстоятелни в професионален и културален план хора, осъзнаващи го или дори и не.) А и експлоатирана от такива! (Защото нямаше никакви връзки, та и кой да я защити.) Например като пишеше научни и учебни текстове, в които като водещ автор накрая се появяваше друг, което тя научаваше едва като види отпечатания вече материал (размяната на реда на авторството е направена без тя да е уведомена, камо ли помолена за съгласие – в последния момент, при окончателното предаване на материала, от началника…). И изобщо съдбата да живееш и работиш в епоха на твърде голяма откъсване от научно водещия свят… И дори да направиш дадено откритие 20 години преди англоезичното му оповестяване от други учени, достигнали до същите резултати 2 десетилетия по-късно, но оставащи в историята те като откриватели, защото твоето по-раншно оповестяване на български език си те е оставило практически световно неизвестен… Иди и доказвай, че се и налагай в „световната общност”! Защото тогава шефката ти не се е и съгласила не само да изпратиш информация за откритието си отвъд „желязната завеса”, но и до Съветския съюз… Същата професорка ръководителка на катедрата (ако не греша, съпруга, макар и тогава вече бивша, на партизанин – казвам това не за да политизирам текста си, а именно констативно, във връзка с връзкарството), станала професорка дори и без „малка” дисертация, имаше тупето да седи и в специализирания научен съвет, и в комисията към ВАК и да определя кой да стане или не „малък доктор”, че и „голям доктор”, кой – „доцент”, кой – „професор”…


И как, за да отидеш на специализация в Париж, 5, 6 или 7 пъти – забравил съм вече точния им брой – се явяваш на конкурс, всеки път го печелиш, но в крайна сметка заминава друг, който има съответните връзки в тогавашната българска администрация (независимо, че конкурсът е бил за стипендия на френското правителство)… И заминалата поредна „другарка”, знаеща френски едва начално, седи предимно в общежитието и става известна там, освен с ориенталския си пеньоар на големи гюлове и невъзможността си да общува на френски език, като „Madame de Sofia!” (така я викали в столовата, когато се случвало да я търсят по телефона от София)… И единствената й „научна” дейност в Париж си останала… недовършеното преписване на ръка на една френска дисертация.


А преди това колко пъти на конкурс се яви майка ми, за да стане асистент в Стоматологичния факултет в София – и въпреки блестящите й представяния, все някой друг ставаше... И колко късно след това стана доцент и професор...


Та майка ми трябваше да е сред първите анти-каквото-било след демонтажа на социализма след 1989. (Демонтажа на държавния капитализъм - това смятам, че беше, а не "социализъм", още по-малко "комунизъм". Едно нашенско наподобяване на съветската система, самата тя поела мно-о-го от руската душевност, обусловена от многовековната руска история... Както и да е - да не изпадам в "историозация" и "политизация", та, особено с последното, да поевтиня текста си... Не ми е и работа.)

     Защо можеше да е анти? (Но си остана вярна на идеите и мечтите от младостта - такива й били и епохата, и мястото на живот, и произходът, и средата, и натюрелът... Инак бе предостатъчно разочарована от практическото "прилагане" на идеите.) И поради вече разказаното от нейния личен и професионален живот, и поради това, че проф. Д., сърдечен хирург (и син на другарката Д.) ОТКАЗА - на колегата си (майка ми)! - да оперира баща ми (защото най-вероятно било да умре на операционната маса), но и отказа да подкрепи изпращането му за операция в подходяща чужбина (Франция). Изгубиха се много години в това отлагане на операцията, която майка ми уреди с цената на огромни за нея (човек без нужните връзки, пак да кажа) усилия. Оперира го проф. Даржан в Париж (като не взе и сантим за работата си - съпруг на колега защото!), но тате почина скоро след това.

     И поради това, че когато в 1978 Надя Буланже предложи да ми осигури стипендия към Американската консерватория във Фонтенбло (до Париж) и написа апел до правителството българско (вж тук https://yavorkonov.alle.bg/отзиви/ дясното писмо под снимката на Буланже), да подкрепят на всяка цена изпращането ми в Париж, това не се случи, въпреки че мама ходи при кого ли не - с цената на безброй телефонни разговори, записвания, ходения, чакания, неприемания, понякога и приемания напразни (пак поради липса на връзки наши). И професорът по пиано С.Б, към когото се обърнаха и Станкович, и Юри Буков, за съдействие в случая, казал на мама, че няма да си "посипе главата с пепел", че в България не може да се обучават едно дете по музика и пиано, та трябва (той да подкрепи - никога!) то да замине за Франция... (Никога! - защото никакво не му беше...)

    Минали работи... Ако бях/ме заминали, знам ли какво щеше да стане и как би протекъл животът ни/ми... Защо ги разказвам тогава: за да знаят - и особено младите - как са били (и как са изобщо) нещата човешки. И в частност у нас.  А за това какви са нещата в наши дни, смятам че имате собствена представа и преценка.


В допълнение към казаното по-горе за „нелегалната“ помощна дейност на мама, ще посоча и многобройните случаи, в които бе същински научен ръководител на докторанти (по тяхна молба и настояване, защото изпаднали в безизходица) с други официални ръководители: имаше дори и такива докторанти, които настойчиво и многократно й предлагаха и сами (без тя да им е искала това) да я упоменат като втори научен ръководител, или поне като консултант, „Моля Ви, проф. Джемилева!”, а след това, след вече свършената решаваща за разработката и оформянето й работа, изобщо не записваха в дисертацията името й, дори и не го споменаваха в устните си благодарности към този и онзи при защитата…


 

И да не помислите, че – при всичките й познания, опит, възможност за осмисляне на ситуации и предвиждане на развитието им и при предостатъчната й доказаност и известност като специалист, че и честен – някой (примерно на правителствено ниво, или съветник към министерство, община и пр.) я потърси, в последните вече твърде много години, при обмисляне и планиране на здравно-обществени проблеми и в частност свързани със стоматологията? Не. Защото личният интерес на хората, влезли в една или друга система (видях това достатъчно много пъти в живота си), ги кара да избутват знаещите и можещите (за да не попадат в недобро сравнение с тях), а и за да заемат съответните позиция, които принципно дават влияние, власт, пари... Споделям лично мнение. Дано не съм прав.


И нека спра дотук.


Почивай в мир, мамо!


В момента разглеждате олекотената мобилна версия на уебсайта. Към пълната версия.
Уебсайт в Alle.bg