За същността и за изказа...


Получих отзиви колко приятно диалогичен бил езикът ми в сайта. Скрито така диалогичен. (Това ми бе и целта, честно казано. Не да отблъсквам читателите си.) "Отговаря по-скоро на снимката ти с кафето, сякаш наистина на по едно кафе сме седнали и си приказваме", ми каза една умна, артистична, че и хубава професорка (рядко съчетание, нали - няма да й кажа името, да не ядосвам мнозина), предостатъчно авторитетна и като специалист, и като човек. Видяхме се случайно в НБУ.


Затова реших да разкажа и тук:

     Леон Митрани (вж. тук https://yavorkonov.alle.bg/за-явор-конов/леон-митрани/) много държеше на това, по възможно най-ясен и лаконичен начин и колкото се може с обичайни думи да обясняваш. Включително научни проблеми. Години преди да прочета „Котешка люлка” на Кърт Вонегът, Леон ми казваше, че който наистина разбира и знае, може да обясни ясно всяко нещо и на малко дете. После прочетох в „Котешка люлка” (1963), че ако един учен не може да обясни на 8-годишно дете с какво се занимава, той е шарлатанин. Ето, цитирам по-обстойно от Глава 5, „Честита Коледа”: „Мис Пейфко беше двайсетгодишна, глупавичка, хубавичка — обикновената скука. […] — Вие, учените, мислите твърде много — изтърси мис Пейфко и се изкикоти идиотски. […] Д-р Брийд се обърна към мен. — Д-р Хоуникър имаше обичай да казва, че всеки учен, който не е в състояние да обясни работата си на едно осемгодишно дете, е шарлатанин. — Но тогава аз съм по-тъпа от осемгодишно дете — проплака мис Пейфко. — Аз дори не знам какво е това шарлатанин.” Вж. на стр. 20-21 тук http://www.virtualnabiblioteka.com/images/upload/books/Novi/Kurt_Vonnegut_-_Koteshka_ljulka-.pdf
(Д-р Филикс Хоуникър е един от „бащите“ на първата атомна бомба, в романа. Чел съм, че негов прототип е д-р Irving Langmuir). 

За същността

Леон Митрани


Предлагам ви да се запознаете с великолепната книга на Леон Митрани „Наука и ненаука” (София, Наука и изкуство, 1989, 232 стр.), която би могло да намерите при антиквар, но е налична и в интернет: http://documents.tips/documents/-55cf99ba550346d0339ee15f.html


... и за свиренето (ми) на пиано


И тук да кажа: в ученическите ми години в музикалното училище в София, с почти постоянните ми проблеми с „постановката“ (и изискващата я преподавателка) при свирене, с „нужните“ (за Моцарт, за Бах и пр.) „кръгли пръсти“, "дълбок тон", „кръгъл тон“ и прочие, отдавна казвам – глупости, които обаче бяха желязно задължителни, недопустими за нарушение НОРМИ на поведение в училището и които ме измъчваха и в прекия, и в преносния смисъл и ме довеждаха периодически до легена със солената вода и до разправии с преподавателката, Леон ми казваше ДА СВИРЯ КАКТО МИ Е УДОБНО. Както ми е удобно! Това било и постановката, и правилото. Да съм видел как свирят на пиано братята Маркс (днес с интернета е лесно https://www.youtube.com/watch?v=amQ63EZfUMA).

Безспорно е, че свиренето в тези филмови откъс е комедийно, хумористично, за веселие и смях. Но свирят удобно, за това става дума в случая (ама и страхотно упражняване е паднало, смятам...). Изпълнителят музикант инструменталист – а и певец – трябва да развие „спорта“ на изпълнителството си. Да му е удобно и лесно. (И напротив, ако някакви представи за звучене и стил ти налагат неудобни, пренатоварващи те и в крайна сметка осакатяващи те изисквания - край с тебе като изпълнител!) За всичко това си иска и индивидуални предпоставки (талант), и добро преподаване, и редовна и продължителна работа. Иска и натрупване и на още професионални познания: по теория, история, стилове. Иска се и богата обща култура. (И развиване на възможност за оценяване на акустическите условия и адекватно приспособяване към тях. А ако музицираш и с други – и изграждане на ансамблови умения.) И ако имаш интересна мисъл, че ако имаш и разнообразна и отзивчива емоционалност, че и не само да не те е страх от сцена и публика, но и напротив, да ти прави удоволствие да си там и именно това да те стимулира и вдъхновява, цялата тази вече комплексност те прави умел и завладяващ и емоционално, и интелектуално изпълнител и артист. Както пееше и Тодор Колев, „има ли мисъл, има ли чувство, само тогава става изкуство“ https://www.youtube.com/watch?v=6zPPTYFJPaQ :))). Мисъл, чувство, но и изпълнителска техника и култура. И тук да кажа: за никаква "автентичност" в музикалното изпълнителство и интерпретация не може и да се говори, и да се мисли, преди това! (И слава Богу!) Защото всеки от нас неизбежно свири себе си, интерпретира автобиографично (според ума, чувствата, представите, културата си - в зависимост от таланта си и средата, в която е живял и се е развивал.)

От физическите ми мъки на клавиатурата (и произтичащите от тях и други мъки, неприятности и проблеми) впоследствие ме освободи Константин Станкович, светла му памет! https://yavorkonov.alle.bg/за-явор-конов/константин-станкович/

Цената? Учителката ми, тогава и директор на музикалното училище, ме отстрани от класа си. Защото бях започнал да работя със Станкович - който ме и бе "върнал в играта", и то как! Та да ме вземел който неин колега в училището искал, нямало да - ми, му - се сърди. Ама никой и не поиска. Директорка им беше (и то каква!), да повторя.

Как се случи всъщност. Бях за пореден път „на трупчета“ и с процедури в легена с не много топлата наситено солена вода (процедури твърде впрочем популярни в училището сред ученици по пиано на различни учители, ако не ме лъжат спомените), когато приятелско семейство на баща ми ме запозна с Константин Станкович и той прояви голямо желание да работи с мен. Музикално му харесах много, защото. И с втория прелюд (до минорния) от първия том на "Добре темперования клавир" (клавир, а не „пиано“, както е популярно у нас да се наричат тези томове...) на Й. С. Бах ме освободи физически и ме научи да свиря лесно и с удоволствие, ако ще бързо, ако ще бавно, силно или тихо... Сега тук няма да описвам как – разказвал съм за това в книгата си „Идеи и подходи за естествено свирене на пиано“. По същото време съученичката ми Мариана Гюркова (ученичка на Лидия Кутева) бе научила „Малкия революционен етюд“ на Шопен (op. 10 № 12) и щеше да го свири на класово тържество. Споделих респектирано със Станкович това. „Че научи го и ти! Колко му е!“ (Станкович много умееше – а и обичаше – и да окуражава!) Имах нотите, провери той пръстовката, промени в нея каквото и както прецени, показа ми как да подходя физически към етюда, разчетохме го заедно, каза ми как да се упражнявам – и за няколко само дни го научих! И на тържеството, като стана Мариана и го изсвири, станах изненадващо след нея и аз и го изсвирих също. Майка на друга съученичка (не помня вече коя) бе журналистка, бе дошла (да се и поподмаже на класната) и написа материал за вестника – кой вестник, не помня, но може би „Работническо дело“, вероятно преподавателката ми директор го е получавала и служебно. И прочита тя в него, че ученикът й, който е „спрян от движение“ и при нея на уроци не ходи, свири активно и то какво, и какво прави. В „кратка анкета“ научава от майка ми с кого съм започнал да работя и стана, каквото стана...

(То, безспорно, не е много красиво да се разказват такива неща - ама и още по-некрасиво е, че се случваха, да не кажа - правеха... Та ако и днес някъде се случват/правят подобни работи, да се знае, че не е нещо непознато...)

Та тогава проф. Лили Атанасова (много хубаво свиреше и тя, и музикално, и - с едни такива дебелички пръсти, много бързо ги движеше! - светла й памет и на нея!) отделяше от класа си клас за (проф. д-р) Атанас Куртев и, позната и почти близка на майка ми, ме интегрираха към Консерваторията, както се наричаше заведението тогава...

Инак, като казах „цената“: Станкович не прие и никога не взе и един лев за нито един от уроците, които ми даде. А достатъчно много уроци бяха! Само се съгласяваше понякога в неделя да обядваме вкъщи, с майка ми, която и готвеше изключително вкусно, но понеже заета, рядко го правеше.

Леон ми каза тогава и че науката, колкото и да е напреднала в много отношения, не е в състояние да обясни как става едно „най-обикновено“ вдигане на ръката. Какво оставало някой да каже, камо ли и да обясни точно как е правилно да се свири на пиано или на друг инструмент!

Добавям веднага: разбира се, опитни и големи изпълнители, научили практически добри похвати от свои преподаватели големи изпълнители, както и сами усетили нещата, чрез многогодишни ежедневни многочасови „срещи с клавиатурата“, безспорно могат да споделят добри познания и полезна емпирика. Като така, от физическите ми мъки с пианото ме освободи Константин Станкович.

Леон ми обърна внимание и на това, че и във френския, и в английския, и в немския, и в руския и в други езици, глаголът за „свиря“ е същия като за „играя“: „jouer“, „to play“, „spielen“, „играть“, значи играя си с музиката, играя на музика, като свиря. А в българския е „свиря, та се мъча“, смееше се Леон.

В момента разглеждате олекотената мобилна версия на уебсайта. Към пълната версия.
Уебсайт в Alle.bg